Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Всичко е наред — повтори тихо той. — Държа те.
Тя изстена тихо, след това се пусна. Той усети тежестта й, извъртя се и насочи краката й към широката козирка под себе си. Тя се приземи тежко и падна разтреперена на колене.
— О, Господи — прошепна с треперещ глас, — почти бях паднала.
Прегърна го през рамо.
— Всичко е наред — повтори той. — Щеше да паднеш от метър и петдесет височина и то върху сняг.
— Наистина ли? — рече тя, погледна надолу и направи кисела гримаса. — Имах усещането, че цялата планина се срива в лавина. Тъкмо щях да кажа, че ми спаси живота, но комай не е така. Благодаря все пак.
Тя вдигна глава към него, целуна го бързешком по устните. Спря се за миг, после пак го целуна, този път по-бавно. След това, като усети съпротивата му, се отдръпна назад и се вгледа внимателно в него с тъмните си очи. Известно време се гледаха мълчаливо, а целият свят се разпростираше на триста метра под тях.
— Ти все още ми нямаш доверие, така ли, Сам?
— Вярвам ти.
Тя отново се притисна към него, сключила вежди в изражение на вцепенение и ужас.
— Тогава какво има? Да не би да има някоя друга? Нашата храбра капитанка, например? Дори Ели изглежда…
Гласът й секна изведнъж, тя сведе поглед и прегърна коленете си.
В съзнанието на Макфарлън се рояха половин дузина отговори, ала всеки от тях изглеждаше или лекомислен, или покровителствен. Като най-добър отговор той избра просто да нарами отново раницата, да поклати глава и да се усмихне глуповато.
— На около седем-осем метра нагоре по склона има хубаво място за вземане на проби — рече след малко.
Рейчъл все още стоеше с поглед в земята.
— Иди и си вземи пробата. Смятам да те изчакам тук.
Беше въпрос на няколко минути да стигне до мястото, да откърти половин дузина парчета тъмен базалт от лицето на скалата и да се върне при Рейчъл. Тя се изправи при приближаването му и заедно поеха мълчаливо надолу, към седлото.
— Дай да си поемем дъх — рече Макфарлън най-сетне възможно най-небрежно.
Очите му не се откъсваха от Рейчъл. До края на експедицията щяха да работят заедно и близо един до друг; последното нещо, от което се нуждаеше, бе помежду им да се възцари неловкост. Хвана я за лакътя и тя се обърна в очакване към него.
— Рейчъл — започна той. — Чуй ме. Миналата нощ бе чудесна. Но нека си остане така. Поне засега.
Погледът й стана по-остър.
— Което означава?
— Означава, че имаме работа за вършене. Заедно. А това е достатъчно сложно и без друго. Затова дай да не пришпорваме нещата, става ли?
Тя премигна бързо на няколко пъти, след това кимна, лека усмивка прикри разочарованието, дори болката, която пробяга по лицето й.
— Добре — рече и се извърна.
Макфарлън я прегърна. С тежкото й арктическо яке, беше все едно, че прегръща човечето от рекламата на гумите „Мишлен“. Нежно повдигна с пръст лицето й към своето.
— Наистина ли? — попита.
Тя отново кимна.
— Не го чувам за първи път — рече тя. — Така е по-лесно.
— Какво означава това?
Тя сви рамене.
— Нищо. Предполагам, че не ме бива много по тази част.
Стояха прегърнати, а студеният вятър свистеше около тях. Макфарлън погледна надолу към непокорните кичури, които се виеха изпод качулката й. А сетне, следвайки импулса, той зададе въпроса, чийто отговор го бе заинтригувал още от първата вечер на летния мостик.
— Имало ли е нещо между теб и Глин?
Тя го погледна, отдръпна се и изражението й стана каменно. После въздъхна, отпусна се.
— Е, защо, по дяволите, да не ти кажа. Вярно е. Някога, преди време, Ели и аз имахме нещо. Предполагам — просто едно малко увлечение. Беше… беше много хубаво.
Устните й се разтеглиха в усмивка, която бавно се стопи. Обърна се и седна на снега, протегна крака напред, взря се в гледката под тях.
Макфарлън седна до нея.
— И какво стана?
Тя се извърна и го погледна.
— Наистина ли трябва да ти кажа всичко? Ели прекрати връзката. — Усмихна се студено. — И знаеш ли какво? Всичко вървеше страхотно. Нямаше никакъв проблем. Никога през живота си не съм била по-щастлива. — Замлъкна за миг, но продължи: — Предполагам, че тъкмо това го притесни. Не можеше да понесе мисълта, че няма винаги да е тъй страхотно. Затова когато нещата повече не можеха да се развиват към добро, той ги прекрати. Просто ей така. Защото ако нещата не могат да вървят към добро, те тръгват към лошо. И това щеше да е провал. Нали така? А Ели Глин е човек, който не може да се провали.
Тя се засмя безрадостно.
— Но вие, двамата, все още си приличате в някои отношения — рече Макфарлън. — Например вчера, в библиотеката. Кой знае защо си мислех, че ще се обадиш. Имам предвид за случилото се с Рошфор и Евънс. Но ти не го направи. Означава ли това, че и ти приемаш безрезервно смъртта им?