Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
— Един човек иска да ви види — рече бръснатият. — Настанете се удобно.
Мъжът, който го бе заплашил с пистолета, сега седеше до шофьора и се взираше в „евангелиста“ в огледалото за обратно виждане.
— Не вършете глупости, отче, имаме няколко часа път до крайната цел.
— Няколко часа ли? Къде отиваме? — измърмори той.
— На място, където ще можем да поговорим, скъпи „свети Лука“.
В този миг Балди се уплаши за живота си.
Тези мъже не го бяха отвлекли по погрешка, те знаеха кой е. И най-лошото: щом знаеха къде е, значи са го следили от Рим. Въпросът беше защо.
След едно убождане по ръката той загуби съзнание. Бяха му инжектирали доза от десет милиграма валиум, достатъчно, за да го приспят за пет часа.
Когато всичко притъмня, фордът се отправи към околовръстния път на Билбао и излезе на магистрала А-68 по посока на Бургос. Оттам продължи по национален път I и се спусна към Мадрид край Санто Томе дел Пуерто, малко преди височината към пристанище Сомосиера. Там започваше национален път 110, който водеше към Сеговия, където нападателите му заредиха резервоара с бензин за хиляда песети на бензиностанцията до римския акведукт. После поеха по второстепенния път към Самарамала, но не отидоха там.
Часовникът във вана показваше десет и седем минути вечерта. Колата спря до каменен кръст, забит на няколко метра от един от най-странните храмове от Испанското средновековие. Там загасиха мотора. С две присветвания с дългите светлини, отправени към фасадата на църквата, предупредиха хората вътре, че гостът, когото очакваха, е пристигнал.
ГЛАВА 65
Венис Бийч, Калифорния
Дженифър тръгна към вратата при третото позвъняване. Нямаше представа кой може да й звъни така упорито в понеделник в седем сутринта. Загърна се в белия копринен пеньоар, разтърси косата си и прекоси бързо разхвърляния хол. Като погледна през шпионката, видя млад мъж, към трийсетте, слаб, с очила с метални рамки, който чакаше нетърпеливо от другата страна на вратата. Никога не го беше виждала.
— Госпожица Нарейди? — попита посетителят, щом усети, че го наблюдават.
— Да, аз съм. Какво искате?
— Не знам как да ви обясня… — поколеба се той, доловил неприятната нотка в гласа й. — Казвам се Карлос Алберт, сътруднича на ФБР в едно разследване и вие сигурно ще можете да ни помогнете.
— На федералните ли?
— Знам, че ви звучи абсурдно, но говори ли ви нещо името Синята дама?
Дженифър се вцепени.
— Какво казахте?
— Идвам да ви питам за Синята дама, госпожице Нарейди. И за нещо, което сте получили и което смятам, че трябва да ми предадете.
Карлос бе решил да изиграе всичките си карти. Беше убедил хората от ФБР да му позволят да се срещне сам с Дженифър. Всъщност увери ги, че един чуждестранен журналист ще може по-лесно и не така стресиращо да получи необходимата информация и да върне откраднатия от Мадрид ръкопис, отколкото те. И разбира се, разчиташе на подробностите, които му бе дал ангелът с червените обувки.
Дженифър го погледна подозрително.
— Кой ви даде адреса ми? Няма го в указателя — каза тя.
— Вижте, госпожице Нарейди, трябва да поговорим за нещо важно. Идвам от Мадрид само за да се срещна с вас. Вашият психиатър, доктор Линда Мейърс, е позвънила в Националната библиотека преди няколко дни да пита за Синята дама и така ви открих. Може ли да вляза?
Дженифър отвори вратата.
Жената, която го пусна да влезе, притежаваше странна красота. Въпреки че току-що бе станала и имаше синкави торбички под очите, тя излъчваше хармония. Беше мургава. С бронзова кожа. С хубава фигура и приятно лице, с пълни устни и изпъкнали скули. Холът й бе пълен със сувенири от Италия; бронзова отливка на Кулата в Пиза й служеше за преспапие; колекция от дискове на латино певци бе разпиляна край хай-фи акустична система; голяма снимка на Колизеума, сниман отгоре, красеше най-дългата стена в тази стая.
— Познавате ли Италия, госпожице Нарейди?
Дженифър се усмихна за пръв път. Гостът й си играеше с малка венецианска гондола от бронз, поставена до телевизора.
— Разбира се. Живях известно време в Рим.
— Наистина ли?
— О, да. Чудесен град. Вие познавате ли го?
Карлос кимна. Няколко минути те разменяха впечатления за горещия темперамент на италианците, за това колко лесно свиква всеки турист с хаоса на трафика и колко им липсва храната им. Пак случайно — за кой ли път — и двамата знаеха едно ресторантче близо до Пантеона на Агрипа — Ла Сагрестия, където приготвяха най-хубавата паста в града („само за римляни“, пошегуваха се). Всъщност нещо толкова просто скоро ги предразположи към много по-спокоен разговор. След малко Дженифър вече бе забравила, че Карлос е споменал за интереса на ФБР към Синята дама.