Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Бенедето почина в следобеда на първия ден от Великите пости, сам, потънал в треска, шептейки натрапчиво името ми в отчаян опит да ме привлече на своя страна във войната, която водеше срещу тосканеца. За негово нещастие доста дни щяха да минат, преди да се завърна от своя плен при „чистите хора“.
Сега мисля, че Марио Форцета изчака точно този момент, за да ме върне в Милано. През седмиците, които прекарах в Конкорецо, той не спомена нито веднъж за болестта на едноокия; дори не намекна да взема мерки срещу него или да уведомя Светата инквизиция, че е нарушил петата заповед; изобщо не разпалваше огъня на омразата срещу него. Бях възхитен от поведението му. Обучен в тайните на апокрифното писмо, той бе успял да разкрие отец Бенедето и сложния му подпис, но неговият морал не му позволяваше да търси възмездие за убийството на своите братя. Странна беше тази вяра.
Започнах да мисля, че хората от Конкорецо ще ме задържат завинаги. Разбрах, че безкрайното им уважение към живота не им позволяваше да ме убият, но бях наясно и че всички в това село съзнаваха, че ако ме освободят, рискуват собствения си живот.
Тези спорове продължаваха по цели дни. Време, което използвах, за да се движа сред тях и да опозная начина им на живот. Изненадах се като разбрах, че изобщо не стъпваха в църква, за да се помолят. Предпочитаха една пещера или откритото поле. Потвърдиха се много от нещата, които вече знаех за тях, като това, че отричаха кръста и не зачитаха реликвите, защото ги смятаха за нечисти останки от физическото тяло, тоест нещо сатанинско, което някога е приютявало душата на велики светци. Но открих и неща, които ме възхитиха. Например че очакваха с радост смъртта. Всеки изминал ден беше празник за тях, защото се приближаваха до момента, в който ще се отърсят от плътската си обвивка и ще се приближат до светлия Божествен дух. Наричаха себе си „истински християни“, гледаха ме състрадателно и правеха големи усилия да ме приобщят към своите обреди.
Един ден Марио дойде при мен и ме събуди много развълнуван; помоли ме да се облека бързо и ме поведе надолу по склона към павирания път, който водеше до Порта Верчелина. Бях изумен. Младият съвършен бе взел решение, което заплашваше цялата му общност: щеше да върне на света един инквизитор, който бе опознал общността на катарите, беше присъствал на молитвите им и познаваше много добре слабите места на последните „чисти хора“ в християнството. И въпреки всичко поемаше риска да ме освободи. Защо? И защо точно този ден и така набързо?
Не след дълго щях да разбера.
Щом приближихме пътя, който щеше да ме отведе до херцогските владения, Марио смени за пръв и последен път тона на разговора. Беше облечен в снежнобяло, с шаячна дреха, която стигаше до коленете му, с лента на главата, придържаща рошавата му коса. И сякаш ме водеше на някакъв странен, последен ритуал.
— Отче Леире — рече тържествено, — вече се запознахте с истинските Христови ученици. Видяхте със собствените си очи, че не носим оръжие и не вървим срещу природата. Точно по тази причина и защото първите Христови следовници никога не биха допуснали да ви отнемем свободата, не можем да ви задържаме повече. Вие принадлежите на свят, различен от нашия. Там властват оръжието и златото и хората са обърнали гръб на Бога…
Исках да му отговоря, но Марио не ми позволи. Гледаше ме тъжно, сякаш се разделяше с приятел.
— Отсега нататък — продължи той — съдбата ни е във вашите ръце. Вашите кръстоносци са го казали най-добре: Deus lo volt!, по Божията воля. Или ще се смилите над нас и ще се присъедините към редиците ни, като сам станете „съвършен“, или ще ни предадете и ще пожелаете смъртта ни и гибелта на синовете ни. Но трябва сам и свободно да изберете пътя си. За нещастие сме свикнали да бъдем преследвани. Такава е участта ни.
— Освобождаваш ли ме?
— Всъщност, отче, вие никога не сте били пленник.
Погледнах го и не знаех какво да отговоря.
— Моля ви само да помислите, преди да ни предадете на Светата инквизиция: спомнете си, че Исус също е бил преследван от закона.
После Марио се хвърли в обятията ми и ме притисна силно. След това, като се взираше в слабия светлик, предвестник на зората, ми подаде торбичка с хляб и малко плодове и ме остави сам на пътя за Милано.