Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Помните ли, че имам слабост към разгадаването на латински гатанки?
Хакаранда кимна.
— Дойдох в Милано, за да разгадая една от тях по заповед на главата на нашия орден. И за да го направя, се принудих да изчезна за известно време. Сега се връщам инкогнито да продължа разследването. Затова ви моля да бъдете дискретен.
— Ах, тези монаси! Вечно имате тайни! — усмихна се той. Значи се престорихте, че изчезвате, за да продължите да разследвате престъпленията в „Сан Франческо ил Гранде“, така ли?
— И какво ви кара да смятате подобно нещо? — запитах изненадан.
— Видът ви, естествено. Нали ви казах един ден, че малко неща ми убягват в този град. Вашето облекло ми напомня за нещастниците, които бяха убити пред Мадоната в църквата на францисканците.
— Но…
— Никакво но! — прекъсна ме той. — Възхищавам се от методите ви, отче. Никога не би ми дошло на ум да се предреша като жертва, за да стигна до убиеца…
Замълчах.
Толкова пъти си бях представял, че ако някога се срещнем пак, разговорът ни няма да е много приятен, и сега се изненадвах, виждайки го така загрижен за мен. В крайна сметка се бях набъркал в сделките му, бях освободил негов пленник и пренебрегнах опитите му да обвини Леонардо да Винчи в убийството на брат Алесандро. Явно дон Оливерио мислеше за по-важни неща. Антикварят ми се стори притеснен. Не каза почти нищо за бягството на Форцета и побърза да го приеме като част от стратегията ми в разследването на смъртта на брат Алесандро и на поклонниците в „Сан Франческо“. Сякаш облеклото ми на съвършен бе привлякло вниманието му повече от всичко друго.
— Отдавна ли се върнахте в Милано? — опитах да дам друга насока на разговора аз.
— Преди десетина дни. И истината е, че оттогава ви търся. Казаха, че сте загинали при засада…
— Радвам се, че не е вярно.
— Аз също, отче.
— Кажете ми тогава защо ме търсите?
— Имам нужда от помощта ви — промълви той с жален глас. — Помните ли какво ви казах за маестро Леонардо в деня, когато се запознахме?
— За Леонардо ли?
Хвърлих поглед към мястото, където преди малко бях видял тосканеца. Не бих искал да чуя още едно фалшиво обвинение в убийство, каквото Хакаранда се готвеше да изрече. След туй кимнах.
— Добре. Вече знаете, че бях в Рим и там един доверен човек, близък до папата, ми предаде последната тайна, която синьор Да Винчи е искал да скрие в Тайната вечеря.
— Последната тайна ли?
Откритото чело на испанеца се смръщи при проявената от мен подозрителност.
— Същата, дето вкара в гроба вашия библиотекар, отче Леире. Сигурно я е открил в „синята книга“, която дона Беатриче д’Есте ми поръча да намеря и която не успях да й доставя. Спомняте ли си?
— Да.
— Аз знам тази тайна, отче. Това е поредната от проклетите гатанки на тосканеца. И понеже сте вещ в загадките и заради сана си не можете да бъдете заподозрян в съучастничество с никого, си помислих, че ще ми помогнете да я разгадая.
Оливерио изрече това със затаен гняв. В гласа му все още се долавяше желанието да отмъсти за своя приятел брат Алесандро. И въпреки че беше на грешен път, бях заинтригуван каква тайна е научил от довереното си лице. Дори не подозирах, че Витания също знае тази тайна и че от доста време прави всичко възможно, за да ме открие и да ми я предаде.
— Значи ще ми покажете тайната?
— Само пред Тайната вечеря, отче.
46.
Какво странно усещане.
Облечен в дрипите, които Марио Форцета ми бе дал, преди да ме пусне да се върна в Милано, аз прекрачих прага на църквата „Санта Мария“ и никой от монасите, които срещнахме, не ме позна. Миризмата на тамян ме накара да се поколебая. Чувствах се така, сякаш стъпвах за пръв път в църква. Това изобилие от мотиви с цветя, от сини и червени ромбове и геометрични рисунки по тавана ми се стори прекалено и непривично за един Божи дом. До този ден не им бях обръщал никакво внимание, но сега изведнъж ме смутиха.
Оливерио не забеляза смущението ми и ме поведе към абсидата, а после завихме наляво и подминахме дългата редица от вярващи, които се молеха и пееха, чакайки да ги пуснат в столовата. Брат Адриано де Тревилио, с когото се бях срещал не повече от два пъти по време на престоя си в манастира, поздрави испанеца и прибра доволен монетата, която той пъхна в ръката му. Макар че ми хвърли високомерен поглед, и той не ме позна. И по-добре. В тази столова, която помнех студена и пуста, сега кипеше небивало оживление. Беше все така празна, но братята й бяха придали приличен вид, бяха я проветрили и изчистили основно. Не бе останала и следа от миризмата на боя и стената, завършена наскоро от маестрото, блестеше в цялото си великолепие.