Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Изчаках дните на отворени врати в „Санта Мария деле Грацие“ да минат, за да се върна отново при Тайната вечеря и да застана под ръцете на Христос. Исках да получа благословията на тази жива творба, която пулсираше и се беше оформяла почти незабележимо пред очите ми. Все още не знам защо го направих. И защо не отидох при абата да му кажа къде съм бил и какво съм открил по време на своя плен. Но както казах, нещо дълбоко в мен се промени. Нещо, което накрая щеше да погребе завинаги онзи Агустин Леире, проповедник и брат от Канцеларията по тайните шифри в Папската държава, служител на Светата инквизиция и теолог.
Просветление ли беше това? Божи знак? Или може би лудост? Сигурно ще умра на тази скала в Ябал ал Тариф, без да съм разбрал как да назова случилото се. Но вече няма значение.
Истината е, че тайнството на катарите, изложено за съзерцаване в сърцето на дома на доминиканците, патрони на Инквизицията и пазители на ортодоксалната вяра, имаше удивително влияние над мен. Открих, че евангелската истина си беше проправила път сред безпросветността на нашия орден и се бе укрепила в столовата като мощен маяк в нощта. Това бе истина, много по-различна от онази, в която бях вярвал цели четирийсет и пет години: Исус никога, никога не е налагал причастието като единствен път за общуването ни с Него. По-скоро обратното. Учил е Йоан и Мария Магдалина да ни покажат как да открием Бога в себе си, без да търсим външни начини. Той е юдеин. Видял е как свещениците от храма се опитват да затворят Господ в дарохранителницата. И се е борил срещу тях. Петнайсет века по-късно Леонардо се бе превърнал в приемник на това разкритие и го бе поверил на своята картина Тайната вечеря.
Може в онзи момент да съм полудял, допускам го. Но всичко се случи така, както го разказах тук.
От тези събития минаха вече три десетилетия и Абдул, който ми донесе както обикновено вечерята горе, в пещерата, ми съобщи и странна вест: група отшелници, последователи на свети Антоний, дошли в неговото село с намерението да се установят някъде наблизо. Започнах да се взирам в бреговете на Нил, мъчейки се да ги открия, но с отслабналото си зрение не успях да зърна лагера им. Знам, че това можеше да е последната ми надежда. Ако някой от тях е достоен да узнае признанията, които правя в заника на живота си, ще му поверя тези свитъци и ще го убедя колко е важно да ги запази на подходящо място, докато дойде време да ги извади на бял свят. Но силите ми отслабват и не знам дали ще мога дори да сляза от тази скала и да отида при тях.
Освен това, дори и да успея, няма да е никак лесно да ме разберат.
Оливерио Хакаранда например изобщо не разбра тайната на Вечерята, макар да беше под носа му. Това, че персонажите въплъщават тринайсетте букви от Consolamentum, единственото тайнство, признато от чистите хора в Конкорецо — едно духовно, невидимо и съкровено тайнство, — не му говореше почти нищо. Той не знаеше и колко тясна е връзката на този символ с така желаната от него „синя книга“, която никога нямаше да притежава. И разбира се, изобщо не предполагаше, че неговият слуга Марио Форцета го бе предал заради нея. Книга, използвана поколения наред в катарските обреди за посвещаването на новопокръстените в Църквата на духа и на Йоан, която ги учи да търсят сами Бога.
Знам, че Оливерио се върна в Испания, установи се близо до руините на Тарако и продължи да сключва сделки с папа Александър. През това време Леонардо повери книгата Тайната вечеря на своя ученик Бернардино Луини, а той на свой ред я предаде на един художник от Лангедок, който пък я занесе в Каркасон, където тя бе прибрана от галската Света инквизиция, която изобщо не можа да я разбере. Луини не нарисува никога причастието. Не го направи и Марко д’Оджоно или някой от любимите ученици на маестрото.
Интересна беше и съдбата на Елена, с която така и не се запознах лично. След като позира на маестрото, интелигентната млада графиня може би разбира, че Църквата на Йоан никога няма да измести Рим. Затова напуска ателието на маестрото, престава да преследва нещастния Бернардино и постъпва в манастира на кларисите близо до френската граница. Впечатлен от будния й ум, Леонардо й разкрива голямата тайна, с която е свързан родът й: Мария Магдалина, нейната древна родственица, е видяла възкръсналия Исус, целия в светлина, извън гроба, който Йосиф Ариматей приготвя за него. Векове наред Църквата отказва да чуе разказа й, но Леонардо го прави. Така или иначе в онзи далечен ден преди петнайсет века Магдалина вижда живия Исус, но не в тленното му тяло. Трупът му — безжизнен и студен — лежи още в гроба, когато тя се натъква на неговото „тяло от светлина“. Впечатлена, решава да открадне тленните останки на Галилееца, скрива ги в дома си, балсамира ги грижливо и когато започва преследването от синедриона, ги отнася във Франция.