Лесни за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Лесни за убиване». Краткое содержание книги:
Ричър чака дълго във всекидневната на Джоди. В началото седеше, после се излегна. Затвори очи. След малко пак ги отвори и се помъчи да не заспи. Пак ги затвори. Реши, че може и да подремне десетина минути. Щеше да чуе асансьора. Или вратата. Но не чу нито едното, нито другото. Когато се събуди, видя Джоди, наведена над него, да го целува по бузата.
— Здравей, Ричър — каза тя тихо.
Той я притегли към себе си и я задържа в обятията си. Тя също го прегърна, но с една ръка, защото все още държеше куфарчето си.
— Как мина денят ти? — попита я той.
— По-късно — прошепна Джоди.
Тя пусна куфарчето си и той я притегли върху себе си. Тя се измъкна от палтото и го пусна на пода. Копринената подплата прошумоля. Беше с вълнена рокля с дълъг цип. Той го дръпна бавно и почувства топлината на тялото й отдолу. Тя вдигна ръце и опря лакти в стомаха му. Започна да разкопчава ризата му. Той свали роклята от раменете й.
Джоди стана и роклята падна на пода. Протегна ръка, той я хвана и тя го поведе към спалнята. Свалиха дрехите си, докато отиваха към леглото. То изглеждаше бяло и хладно от отблясъците на неоновите светлини отвън. Тя го бутна върху леглото с ръце върху раменете му. Беше силна и гъвкава като гимнастичка, нетърпелива и страстна. Свършиха, покрити с капчици пот, омотани в чаршафите. Тя се притискаше към него и той чувстваше биенето на сърцето й. Косата й докосваше устните му. Дишаха учестено. Джоди бе опряла глава на рамото му и се усмихваше — той усещаше усмивката й с кожата си, формата на устните й, хладината на зъбите й, нетърпеливата извивка на скулите й.
Беше неописуемо красива — висока, слаба и грациозна, руса, с лек загар. Косата и очите й бяха великолепни. Но и нещо повече. Беше пълна с енергия, воля и страст. Неспокойната й интелигентност изпълваше пространството като електричество.
Той прокара длан по извивката на гърба й и я притисна към себе си. Тя протегна крака си по дължината на неговия и се опита да преплете пръсти с неговите. Невидимата усмивка все още беше там.
— Сега можеш да ме попиташ как мина денят ми — каза тя.
— Как мина денят ти? — попита той.
Джоди се опря на гърдите му и се надигна на лакът. Издуха косата от лицето си. После отново се усмихна.
— Страхотно — отговори.
Сега той се усмихна.
— Тоест?
— Секретарски клюки — отговори тя. — Моята е говорила с колежката си от горния етаж през обедната почивка.
— И?
— След няколко дни ще има събрание на съдружниците.
— И?
— Секретарката от горния етаж току-що била написала дневния ред. Ще направят предложение за приемане на нов съдружник.
Ричър се усмихна.
— Кого ще предложат?
— Един от сътрудниците.
— Кой по-точно?
— Познай.
Той си даде вид, че мисли.
— Ще предложат някой много добър, нали? Най-добрият във фирмата. Най-умният, най-работливият и най-чаровният, нали?
— Това е нормално.
Ричър кимна.
— Поздравления, сладурче. Заслужаваш го. Наистина.
Тя се усмихна щастливо и го прегърна. Притисна се със цялото си тяло към него.
— Съдружник! Винаги съм го искала.
— Заслужаваш го — кимна той. — Наистина.
— Съдружник на трийсет години. Представяш ли си?
Той погледна към тавана и се усмихна.
— Да, представям си. Ако се беше заела с политика, сега вече щеше да си президент.
— Аз не мога да повярвам. Винаги ми е трудно да повярвам, когато постигна това, което искам.
Джоди се умълча за момент, после каза:
— Но още не е станало. Може би не трябва да се радвам предварително.
— Ще стане — отвърна той.
— Засега само дневният ред е факт. Може и да не гласуват за мен.
— Ще гласуват.
— Ще има тържество. Ще дойдеш ли?
— Само ако ти искаш. Ако смяташ, че няма да навредя на репутацията ти…
— Можеш да си купиш костюм. Да си сложиш ордените. Ще им вземеш акъла.
Той се замисли над възможността да си купи костюм. Никога не бе притежавал костюм и това щеше да е първият.
— Имаш ли това, което искаш? — попита го тя.
Той я прегърна.
— В момента ли?
— Въобще.
— Искам да продам къщата — каза той.
Тя остана неподвижна за миг.
— Добре. Няма нужда да ми искаш разрешение.
— Тежи ми. Не мога да се оправям с нея.
— Не е нужно да ми обясняваш.
— С парите, които ще взема за нея, ще мога да живея до края на живота си.
— Ще трябва да платиш данъците.
Той кимна.
— Няма значение. С останалото ще мога да си осигуря достатъчно хотелски стаи.
— Трябва да го обмислиш внимателно. Това е единственото нещо, което притежаваш.