Животът е пълен с решения, преценки и предположения и се стига дотам човек толкова да свикне, че да продължи да взема решения дори когато не се налага. Навлиза в сферата на ами ако и на разсъжденията какво би направил, ако даден проблем е негов вместо на някой друг. Постепенно това се превръща в навик. При Джак Ричър този навик беше много силен. Ето защо сега седеше сам в един ресторант и наблюдаваше гърбовете на двама души на четири-пет метра от него и се питаше дали би било достатъчно само да ги предупреди, или ще е по-добре да отиде малко по-нататък и да им счупи ръцете.
Беше въпрос на динамика. Първоначално градската динамика означаваше, че всяко ново италианско заведение в Трайбека, като това, в което беше Джак Ричър, ще стои празно, докато журналистът от ресторантската рубрика на „Ню Йорк Таймс“ не му обърнеше внимание или докато репортер на „Обзървър“ не зърнеше в него някоя знаменитост две вечери поред. Засега не се бе случило нито едното, нито другото и заведението беше почти празно, което го правеше идеално място за сам човек, желаещ да хапне нещо за вечеря недалеч от апартамента на приятелката си, докато тя все още работи в офиса си. Динамиката на града.
Нямаше как Ричър да не е там. Както и онези двамата, които той наблюдаваше. Защото динамиката на града означаваше, че всяко ново и лъскаво търговско заведение рано или късно ще бъде посетено от представителите на човек, който ще иска по триста долара седмично, за да не изпрати момчетата си да го потрошат с бейзболни бухалки и брадви.
Двамата мъже, които Ричър наблюдаваше, стояха до бара и разговаряха тихо със собственика. Барът беше съвсем малък, сврян в единия край на помещението, и образуваше триъгълник с дължина на плота от около два метра от всяка страна. Всъщност не беше бар в истинския смисъл на думата, така че някой да седне пред него, за да изпие нещо. По-скоро служеше за отправна точка. Място, където се държат бутилките. Те бяха подредени в редици по три върху стъклени рафтове пред редица огледала. На най-долния рафт бяха поставени касовият апарат и машината за кредитни карти. Собственикът, дребен, нервен тип, беше отстъпил назад, до самия връх на триъгълника, с гръб, опрян в чекмеджето с парите. Беше скръстил ръце на гърдите си сякаш за да се защити. Ричър виждаше очите му. Прочете в тях нещо средно между изненада и паника, докато шареха неспокойно из цялото помещение, което представляваше голям квадратен салон, може би двайсет на двайсет метра. Таванът беше висок над шест метра, от матирана ламарина, която хвърляше тъмни отблясъци. Сградата беше на повече от сто години, а помещението вероятно бе използвано за всякакви цели — по едно или друго време. Изглежда, че в началото е било фабрика. Големите прозорци са осигурявали светлина за някакъв производствен процес по времето, когато в града не е имало сгради над пет етажа. После може би е било магазин. Или дори автосалон. Размерите му го позволяваха. Сега беше италиански ресторант. Не от онези с покривки на червени квадратчета, които предлагат „соса на мама“, а заведение, погълнало триста хиляди долара, с модерен дизайн, в което върху голяма чиния ви сервират седем-осем приготвени на място равиоли и ги наричат „ядене“. Ричър се бе хранил там десет пъти през четирите седмици, откакто го отвориха, и винаги си бе тръгвал гладен. Качеството на храната обаче беше много добро и той я препоръчваше на хората, което наистина означаваше нещо, тъй като Ричър не беше чревоугодник. Ресторантът се наричаше „Мостро“, което, доколкото разбираше италиански, означаваше „чудовище“. Не беше сигурен какво подсказва името. Едва ли бе свързано с големината на порциите. Все пак звучеше добре, а цялото заведение, с орнаментите от кленово дърво, белите стени и металните отблясъци на тавана, беше много приятно. Хората, които работеха там, бяха дружелюбни и уверени в себе си. От качествените тонколони, монтирани високо на стените, звучаха цели опери. Според скромната преценка на Ричър това беше началото на един ресторант с бъдеще.
