Сакатият бог

Сканароу примига, а след това, едва надвивайки усмивката си, отдаде отново чест и с един последен поглед към Рутан — поглед, който бе или сърдит, или изпълнен с мрачна закана — напусна.

Рутан Гъд изправи рамене и се покашля.

— Адюнкта.

— Вашият акт, капитане, в деня на На’Рук, наруши достатъчно военни правилници, за да ви гарантира военен съд. Вие изоставихте войниците си и не се подчинихте на заповеди.

— Да, адюнкта.

— И най-вероятно спасихте живота на всички ни. — Явно съобрази, че видът й не е много подходящ, защото отиде до централния пилон на палатката, на който бе окачен вълнен халат. Загърна се и отново се обърна към Рутан. — Цели томове са посветени на обсъждане точно на такива инциденти във военни кампании. Неподчинение от една страна и изключителна доблест от друга. Какво да се прави с такъв войник?

— Рангът и дисциплината трябва винаги да са приоритетни, адюнкта.

Погледът й го прониза.

— Това ли е ученото ви мнение по въпроса, капитане? Доволен сте, че можете да извлечете смисъла от всички тези томове в няколко думи, така ли?

— Честно ли, адюнкта? Да.

— Разбирам. Тогава какво предлагате да направя с вас?

— Най-малкото, адюнкта, да понижите ранга ми. Защото бяхте точна и най-уместно отбелязахте това, че изоставих отговорността си по отношение на поверените ми войници.

— Разбира се, че бях, глупак такъв. — Прокара пръсти през късата си коса и улови погледа на Мейсан. На далхонийката не й убягна смътния блясък в невзрачните — и явно уморени — очи. — Много добре, Рутан Гъд. Изгубихте командването на частта си. Рангът ви обаче ще остане непроменен, но от днес сте прикрепен към щаба ми. И ако си въобразявате, че това е някакъв вид повишение, съветвам ви да седнете и да си поговорите скоро с Лостара Юил. — Замълча, присвила очи към Рутан Гъд. — Е, капитане? Изглеждате недоволен. Добре. Сега, колкото до другите неща, които трябва да обсъдим, те навярно може да изчакат. В този лагер обаче има една жена, която не може. Свободен сте.

Той й отдаде чест малко разтреперано.

След като Гъд напусна, адюнктата въздъхна и седна до масата.

— Извинете ме за неопрятната външност, десантчик. Беше дълъг ден.

— Не е нужно извинение, адюнкта.

Очите на Тавори пробягаха по Мейсан и предизвикаха леки тръпки по гръбнака й… „О, познавам го този поглед.“

— Изглеждате изненадващо здрава, войник.

— Скромни дарове от наши нови съюзници, адюнкта.

Веждите на Тавори се вдигнаха.

— Нима?

— Уви, само петима са.

— Петима?

— Т’лан Имасс, адюнкта. Не знам дали са съюзниците, които търсехте. Всъщност те ме намериха, а не обратното, и тяхно беше мнението, че е редно да ги доведа тук.

Адюнктата продължаваше да я оглежда. Мейсан усети вадичките пот, потекли по гърба й. „Не знам. Толкова слаба е…“

— Призови ги.

Фигурите се вдигнаха от прашния под. От прах — кости, от прах — съсухрена плът, от прах — очукани каменни оръжия. Т’лан Имасс се поклониха на адюнктата.