Кралят-демон
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-610-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-демон». Краткое содержание книги:
Преди десет години генерал Дамастес се е врекъл във вечна вярност към чародея Тенедос и във визията на ясновидеца за обединена и мирна Нуманция. Тенедос е станал император и противниците са завладени, но мирът така и не настъпва, а управлението на краля-маг се дави в кръв.
Сега Тенедос е събрал армия от милиони и се готви за война срещу кралство, далеч по-голямо, могъщо и магично от Нуманция. И когато Дамастес се опитва да спре апокалипсиса, ще разкрие тъмната истина за сделката, сключена от краля-маг, за да спечели империята…
Бях гладен и много жаден и очаквах с нетърпение обеда. Вече пътувахме от няколко дни и преди два часа бяхме прехвърлили границите на Аграмонте. За двама ни с Маран бе станало обичай да спираме за обяд в Каевлин. Беше чудесно малко селце, с може би стотина жители, само на два-три дни път до Иригон. Имаше си търговец — който продаваше всичко, от подправки до грах, обикновено на вересия срещу реколтата — селска вещица и чудесна кръчма, прочута с местната си шунка, прясно изпечения хляб, няколко вида ейл, правен в заведението, и със салатите си, подправени с билки, гледани от кръчмарката. Бяхме й помогнали да си посади в градината екзотични билки от столицата.
Трябваше да забележа, че нещо не е наред, още щом излязохме от поредния завой, защото не видях играещи деца, нито чух мученето на добитък или крякането на гъски. Но част от ума ми мислеше за стомаха, а останалата — как да подобря подготовката на Гвардейските корпуси.
И тогава навлязохме в разрухата. Селото се оказа напълно унищожено. Спретнатите сламени покриви ги нямаше, под бездушното небе зееха съборени тухлени зидове. Каевлин беше изгорял и дъждът след това бе потушил огъня. Прозорците на кръчмата бяха строшени, а вратата, изтръгната от пантите, лежеше насред двора. Бяха съборили хубаво боядисаната ограда и коне бяха изпотъпкали градината. Наоколо се въргаляха трупове — на животни и на хора. Човешките бяха повече. Прецених, че са мъртви от около седмица, достатъчно дълго, за да се подуят и почернеят и лицата да станат неузнаваеми, слава на боговете.
Амиел ахна, Маран изруга, но и молитва да беше изрекла — все тая.
Войниците ми бяха снишили пиките, готови за бой, макар че нямаше от какво да се боим — нищо страшно нямаше наоколо освен смъртта и сухото бръмчене на мухите в пролетната тишина.
— Кой… — гласът на Амиел заглъхна и след малко се върна. — Кой е направил това? Защо?
Легат Сегали посочи едно дърво — дърво, около което имаше каменна скамейка, място, където общността се събираше по важни въпроси. На дървото бе прикована глава, разбита и едва разпознаваема. Не можех да различа дали е била на жена, или на дългокос мъж. В дървото под нея беше забита кама, а около камата се виждаше завързано жълто копринено въже.
— Товиетите са го направили! — рече той.
— Не — възразих. — Точно обратното. Някой е решил, че тези хора са товиети. Подозирам, че знам кой е убиецът, или по-скоро кой го е заповядал.
Маран извърна очи настрана, после дръзко срещна погледа ми.
— Ако са били товиети, получили са си заслуженото.
— Товиети ли, мадам? — обади се Карджан. — Смятате, че тя е била товиет? — сочеше трупчето на малко момиченце, лежащо по очи в прахта. Черепчето му беше разбито, а на дървото се виждаше тъмно петно.
Лицето на Маран се изчерви от гняв.
— Ти да мълчиш! — обърна се рязко към мен. — Не можеш ли да си стегнеш слугите?
Погледнах красноречиво детското трупче, после погледите ни отново се срещнаха и тя сведе очи. Продължихме мълчаливо.
Останалата част от пътуването бе съвсем различна от началото. С Маран си проговаряхме само в краен случай, Амиел също се беше смълчала. Когато спирахме в някой хан, спяхме в отделни стаи. Беше тягостно и пътят ми се струваше безкраен, но най-сетне излязохме от дългия завой и видяхме Иригон.
На коневръза пред главната постройка имаше трийсет коня. Все още бяха със седла и личеше, че са уморени след тежка езда. Единият беше лъскав и породист, познавах го. Към повечето седла имаше привързани колчани, пълни със стрели. Под сбруите на някои се виждаха калъфи с къси копия; всички дисаги бяха издути, явно пълни с плячка. Кипнах.
— Легат!
— Сър!
— Пиконосците да се спешат! Убивате на място всеки, който ни заплаши с оръжие! Четирима да задържат онези коне!
— Слушам, сър!
От главния вход надникнаха двама в броня, видяха войниците ми, зареваха: „Тревога!“ и излязоха на бегом, като вадеха мечовете си.
— Легат!
— Стрелци! — изрева Сегали. Изсвистяха няколко лъка и двамата се затъркаляха по стъпалата с щръкнали от гърдите им стрели. От къщата изтичаха други и завикаха. Гласът ми прокънтя над всичко:
— Тишина! — и се възцари тишина. — Всички! Оставете оръжията си на земята, или ще умрете! Ще броя до пет. Едно…
— Тези хора са мои — изрева друг глас и братът на Маран, Праен, излезе на двора. Беше снаряжен за езда, със стоманен нагръдник и меч на кръста.