Потайно острие
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: paths of darkness #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-262-4
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Потайно острие». Краткое содержание книги:
Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо — търсенето на собствения им път.
Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!
— Състрадание?
— Към нещастника — обясни пашата. — Не, изобщо не те е било грижа за него, не те е интересувало дали е жив или мъртъв. Трябваше да се досетя. Не състрадание е спряло ръката на Артемис Ентрери. Никога! Било е гордост, обикновена, глупашка гордост. Отказал си да паднеш толкова ниско и така започна война, която не можеш да спечелиш. О, наивни глупако!
— Не мога да спечеля ли? — повтори палачът. — Приемаш твърде много за даденост.
И като изгледа някогашния си господар, попита:
— Кажи ми, Басадони паша, кой искаш да победи?
— Все същата гордост — вдигна ръце старецът, което се оказа твърде голямо усилие, та трябваше да замълчи за миг-два, докато успее да си поеме дъх. — Пък и какво значение има? Онова, което искаш да знаеш, е дали все още ме е грижа за теб. Разбира се, че ме е грижа. Прекрасно помня пътя ти към върха, така, както един баща си спомня как синът му е пораснал пред очите му. Не ти желая злото в тази война, която сам започна, макар да разбираш, надявам се, че не мога да сторя нищо, за да предотвратя онова, което двамата с Кадран Гордиън забъркахте в глупашката си самонадеяност. И, както ти казах и по-рано, ти просто не можеш да спечелиш.
— Има неща, които не разбираш.
— Разбирам достатъчно — заяви пашата. — Нямаш подкрепата на никоя гилдия, дори тази на Дуавел и дребните й войници, нито пък тази на Куентин Боду и жалката му армия. О, да, те може и да твърдят, че няма да взимат страна. Нима мислиш, че бихме приели нещо друго? Със сигурност обаче няма да ти помогнат в битката нито те, нито която и да било от влиятелните гилдии в града. Обречен си, Артемис Ентрери.
— Значи си запознат с всички гилдии? — лукаво попита палачът.
— Включително с гнусните плъхочовеци от клоаките — убедено заяви Басадони, ала Ентрери не пропусна да забележи едва доловимото колебание, промъкнало се в тона му.
Старецът като че ли не беше толкова уверен, колкото се опитваше да изглежда. Във всичко това имаше нещо тъжно, усещане за немощ и отдавна изгубено влияние. Не Басадони, а заместниците му ръководеха гилдията.
— Ще ти кажа нещо от признателност за всичко, което си сторил за мен — бавно каза Ентрери, без да се изненадва особено, когато видя очите на стареца да се присвиват подозрително. — Наречи го лоялност, наречи го връщане на стар дълг — продължи палачът, напълно искрен… поне в предупреждението си. — Има неща, които не знаеш, а заместниците ти не могат да ме надвият.
— Самоуверен, както винаги — разсмя се задавено пашата.
— И прав, както винаги — при тези думи Ентрери кимна и с няколко крачки се озова зад паравана, където междупространственият портал го очакваше.
— Погрижихте ли се за всичко? — притеснението в гласа на стария паша бе съвсем искрено — в крайна сметка, познаваше Ентрери достатъчно добре, за да приеме предупреждението му напълно сериозно.
В мига, в който палачът напусна покоите му, той повика и тримата си заместници. Нямаше намерение да им казва за посетителя си, но държеше да се увери, че гилдията е готова. Моментът наближаваше.
Шарлота, Ханд и Гордиън кимнаха… някак снизходително, както Басадони не пропусна да забележи.
— Ще дойдат тази нощ — заяви той и преди някой да е успял да попита как точно го е научил, добави: — Усещам, че ни наблюдават.
— Но разбира се, господарю мой — измърка Шарлота и го целуна по челото.
Басадони се изсмя, а смехът му се усили, когато един от стражите в коридора изкрещя, че в сградата са проникнали врагове.
— В подземията! — извика пазачът. — Идват от клоаките!
— Плъхочовеците? — не повярва на ушите си Гордиън. — Домо Куилило ни увери, че няма да…
— Домо Куилило е предпочел да не се пречка на Артемис Ентрери — прекъсна го пашата.
— Значи Ентрери не е сам — рече Гордиън.
— Тогава няма и да умре сам — преспокойно заяви Шарлота. — Колко жалко!
Гордиън кимна, извади меча си и се отправи към вратата. С огромно усилие Басадони го сграбчи за ръката.
— Ентрери ще се появи отделно от съюзниците си — предупреди го той. — Ще дойде за теб.
— Толкова по-добре — изръмжа Гордиън и като се обърна към Ханд, нареди: — Върви да оглавиш защитата. А когато Ентрери падне, ще ви донеса главата му, за да я показваме на всички, проявили глупостта да му помогнат.
Ханд едва-що бе излязъл от стаята, когато отгоре му връхлетя задъхан войник, идващ право от подземията: