Страшният съд [bg]

Оставих парите на земята и се оттеглих назад.

— Хвърли ключовете — рече Джесика.

Всичко се случи много бързо. Пийт хвърли ключовете и се наведе, сякаш за да вземе парите, но изведнъж рязко се изправи със зловещ на вид дълъг пистолет, насочен към нас.

Зърнах някакво движение зад гърба му, но беше само сянка, която се местеше в тъмното ъгълче на гората. Чух изстрела на пушката в мига, в който лицето на Пийт експлодира. Завъртях се и залегнах, претърколих се, изправих се и затичах приклекнал към дърветата. Видях с периферното си зрение, че Джесика спринтира към колата. По алеята бягаше тъмният силует на мъж с рязана ловна пушка — мъжът, който бе пръснал главата на Пийт, сега се целеше в мен. Бягах приведен на зигзаг между дърветата към алеята, за да мога да пресека пътя на Джесика.

Чух двигателя на колата да запалва, да се форсира. Зад мен изгърмя изстрел. Проснах се на земята в мига, в който куршумът изсвистя покрай главата ми и се заби в дървото над мен. Претърколих се отново и хукнах. Усещах, че колата се носи твърде бързо към мен, но почти бях стигнал. Изскочих иззад дърветата на светло. Джесика зави и намали малко скоростта. Улових дръжката на вратата, но тя продължи по пътя си. Не изпусках дръжката, а краката ми се влачеха по настилката, докато обувките ми сякаш пламнаха. Крещях с все сила.

Колата се занесе, но ускоряваше бързо. Тя зави рязко, краката ми се люшнаха на една страна и се удариха в стълб на улична лампа. Помислих си, че съм прострелян и от шока пуснах дръжката. Понесох се по гръб по настилката, претърколих се и спрях. Изправих се бавно и се опипах за счупени кости.

Болката в коляното ми бе ужасна, панталоните и плътта бяха разкъсани и си помислих, че бялото, което проблесна в кръвта, бе капачето на коляното ми. Но изглежда можех да вървя. Поех бавно подир колата, след това закуцуках, запрепъвах се и закуцах още по-силно. Най-накрая успях да овладея достатъчно краката си, за да се затичам. Почти бях стигнал до завоя на пътя, когато чух нов изстрел. Този път идваше отдалеч и куршумът рикошира о настилката с остро свистене. Не се обърнах назад.

Който и да беше, той продължаваше да ме преследва. Хукнах към дърветата и си проправих път обратно към „Литературната алея“, пресякох още един път и се набутах в един гъсталак. Там се почувствах в безопасност. Познавах парка и знаех, че има много места, където мога да се скрия.