Страшният съд [bg]

Нищо не се бе променило. И никога нямаше да се промени. Едноетажна, бяла алуминиева кутия, притисната от редицата къщи, които се различаваха единствено по моделите автомобили, спрени пред тях.

Беше си у дома, сивата й коса — причесана назад, звукът на телевизора — твърде силен; тя чакаше края си. Ето го в ъгъла люлеещият се стол, който й бях купил. Пак отрупан с книги. Цветето й — отдавна изсъхнало. Най-сетне успях да угася телевизора. Тя ме изгледа намръщена от овехтялото си диванче.

— Имам нужда да погледаш Томи за малко, мамо — рекох.

— Къде е майка му? — попита тя, без да мигне, очите й бяха студени.

— Мамо, нуждая се от теб.

Брадичката й потрепери и очите й се напълниха със сълзи.

— Може да остане в твоята стая — рече тя. — Ела тук, Томи. Дай целувка на баба. Ето така. Занеси това в старата стая на баща си.

— А сега го включи.

Включих телевизора, улових Томи за ръка и поехме по коридора. Старата ми стая бе по-малка от гардероба ми в сегашната къща. Преместих няколко прашни спортни трофея от бюрото и сложих куфара върху него. Леглото все още бе застлано със старата тъмносиня покривка с логото на „Ню Йорк Джайънтс“, макар че изглеждаше още повече провиснало по средата. Томи притискаше спортен сак към гърдите си. Вътре бе Xbox-ът му.

— Няма да е за дълго — рекох и стиснах рамото му.

Той ме погледна и поклати глава.

— Не, тате.

— Не ми казвай „не“, синко. Не искам да правя това, но се налага.

— Къде е мама? — попита той, свел поглед към маратонките си и се разплака.