Чернооката блондинка [bg]

Когато всичко приключи и полицейските коли си тръгнаха, двамата с Джо застанахме на чакъла до колата му и изпушихме по цигара заедно.

— Боже, Фил, замислял ли си се да си смениш професията?

— Непрекъснато — отговорих. — Непрекъснато.

— Знаеш, че трябва да дойдеш в участъка да дадеш показания, нали?

— Да, знам. Все пак направи ми услуга, Джо. Нека да се прибера да се наспя и да дойда утре сутринта.

— Не знам, Фил — потърка той брадичка притеснено както обикновено.

— Рано сутринта, Джо, обещавам ти.

— О, хайде, върви.

— Ти си душа.

— Аз съм слабак, ето какво съм.

— Не, Джо — пуснах цигарата си на чакъла и я смачках с тока си, — аз съм слабакът.

Прибрах се вкъщи, взех си душ, стоварих се в леглото и спах през остатъка от нощта. В седем се включи будилникът ми. Надигнах се някак, изпих чаша горещо кафе и отидох в участъка, както бях обещал на Джо, за да дам показания пред де­журния.

Не казах много, само достатъчно, за да бъде Джо доволен и съдът да разполага с достатъчно, когато разглежда делото „Щатът Калифорния срещу Евърет Едуардс III“. Щяха да ме призоват като свидетел, разбира се, но нямах нищо против. Имах против обаче, докато давам свидетелски показания, на първия ред в съдебната зала срещу мен да седи Клеър Кавендиш и да гледа брат си, вече подсъдим и убиец на нейния любим. Не, това никак не ми допадаше. Спомних си майка ѝ онзи ден в „Риц-Бевърли“, която казваше как хората може да пострадат от тази работа. Помислих, че се страхува да не би да навредя на дъщеря ѝ, но не за това говореше тя. Имаше предвид мен. Аз щях накрая да съм целият в белези и тя някак го беше предусетила още тогава. Трябваше да я послушам.

Когато излязох от участъка, олдсмобилът ми стоеше на слънце и от капака буквално струеше топлина. Воланът щеше да е адски нажежен.

Сигурно предполагате, че по-късно през деня съм отишъл във „Викторс“ и съм изпил един гимлет в памет на скъпия си приятел. Ала не го сторих. Тери, когото познавах, беше умрял много преди Евърет Едуардс да продупчи мозъка му. Никога не бих му го казал, но Тери Ленъкс беше идеалът ми за джентълмен. Да, въпреки пиянството, жените и хората, с които се движеше, например Менди Менендес, въпреки факта, че в решителни мигове мислеше само за себе си, Тери по някакъв необясним начин беше човек на честта. Този Тери познавах — или поне си въобразявах, че познавам.

Какво се беше случило с него, какво му беше попречило да бъде почтен, честен и лоялен? Преди обвиняваше войната, тупаше се по гърдите и твърдеше, че откакто се е върнал от сраженията, у него не е останало почти нищо живо. Не се връзвах, звучеше прекалено покъртително-романтично. Може би животът на юг в слънчево Мексико с водните ски, коктейлите на морския бряг и необходимостта да бъде куриер и дясна ръка на Менди Менендес бяха унищожили нещо у него, така че стилът, лустрото се беше запазило, но металът отдолу беше разяден от киселина, ръжда и язви. Тери, когото познавах, никога не би подмамил хлапе като Евърет Едуардс към хероина. Никога не би се обвързал с престъпник като Менди Менендес. И най-вече никога не би принудил жената, която го обича, да съблазни друг мъж заради собственото му удобство.