Мадмоазел Коко и ароматът на любовта
- Автор: Марли Мишел
- Серия: Музи #8
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543573950
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Мадмоазел Коко и ароматът на любовта». Краткое содержание книги:
— Глупости! — изфуча Пикасо, очевидно засегнат в мъжката си чест, и за да смени темата, попита: — А къде е вашият принц, мадмоазел Коко?
Тя го дари със сияеща усмивка.
— Дмитрий Павлович ме чака във фоайето.
— Мили боже! Тези влюбени руснаци! Непрекъснато ти висят на врата! Наричат това „душа“.
— Не прави заключения за други хора, имайки предвид Олга — клъвна го подобаващо Кокто и улови ръката на Габриел. — Хайде, скъпа, да оставим нашия нещастен приятел. Чуждите брачни проблеми ме уморяват. Ще отидем да поздравим Жорж Орик. Увертюрата му беше божествена, нали?
Двамата се смесиха с тълпата. Щом се отдалечиха достатъчно от Пикасо, Кокто продължи тихичко:
— Пабло обожаваше Ирен Лагу. Добре беше двамата да се оженят. Олга успя да го отведе пред олтара само защото не го допусна близо до себе си. Знаеше ли това? Подобно поведение беше ново за него и го накара да вземе решение, за което днес съжалява.
Габриел хвърли бърз поглед назад към Пикасо и видя Ирен Лагу да се приближава към него. Художничката не само беше много красива жена, в известна степен тя беше равностойна на своя някогашен учител и любовник и това увеличаваше привлекателната ѝ сила.
Габриел неволно се запита дали Ирен щеше да е по-добра съпруга на Пикасо в сравнение с Олга. Кокто го приемаше като факт. „Жената на гения сигурно води труден живот“ — помисли си Габриел. От опит знаеше, че предпочита да се показва пред мъжа до себе си по-покорна, отколкото е в действителност. Така се получаваха конфликти, както бе станало със Стравински. Сети се за Екатерина Стравинска. И тя като Олга беше рускиня, съпруга на гений, затворница в брак, който носеше нещастие на всички. „Може би това поведение наистина има нещо общо с руския манталитет — прецени тя. — С руската душа.“
Все още заета с тази мисъл, Габриел поздрави композитора Жорж Орик — сегашния спътник на Ирен Лагу, както я осведоми Кокто. Докато я представяха на други изпълнители от ансамбъла, мисълта за щастието и свързаното с него страдание не я оставяше на мира. Помисли и за Бой — никой друг мъж не можеше да ѝ го замени. Дори Дмитрий.
— Извинявай, приятелю, но не бих искала да оставя Дмитрий да ме чака дълго — рече тя в една пауза между въздушни целувки, прегръдки и поздравления. — Ще се видим по-късно на празника.
— Ще те придружа до фоайето — предложи бързо Кокто и обгърна раменете ѝ със собственически жест.
— Ще липсваш на ансамбъла, ако… — подхвана тя, ала поетът спря протеста ѝ:
— Да почакат. Искам да обсъдя с теб нещо неотложно, а по-късно няма да имаме подходящ случай.
Поведе я целенасочено през оживените, ярко осветени коридори. Скоро влязоха във вече утихналата театрална зала. Огромното полукръгло помещение с почти две хиляди седящи места, тапицирани с червено кадифе, изглеждаше изоставено. Светеха лампите за пауза, но сцената беше тъмна. Във въздуха висеше странна смесица от щастие, сбогуване, облекчение и копнеж. Габриел я усети физически — сигурно защото отговаряше на моментните ѝ чувства. Нима почти всеки зрител не изпитва тъжно блаженство след едно успешно представление? Трупата се чувстваше облекчена, че е дала най-доброто от себе си, но над всичко се рееше надеждата за добро повторение. Прозрението я завладя също толкова силно, колкото и миризмата зад кулисите.
— Имаш ли време да прочетеш следващата ми пиеса?
— Що за въпрос! — засмя се Габриел.
Гласът ѝ отекна в помещението. Ако някой бе останал да подслушва от последния ред на балкона, сигурно я беше чул.
— Ще намеря време да я прочета, естествено, все едно колко работа имам.
Мислено прибави, че не е нужно Кокто да вдига толкова шум за нищо. Не за първи път ѝ даваше ръкопис и я молеше за мнение. Е, по-добре да не му напомня.
— За мен е важно да разбера как ще възприемеш адаптацията ми на „Антигона“ от Софокъл.
— Радвам се, Жан. Обещавам ти да погълна всеки ред, както умиращ от жажда — капка вода. Дали да си я взема за четиво през почивката, или текстът е твърде драматичен, за да го чета край морето?
Той я погледна смаян.
— Пак ли ще заминаваш?
— Защо не? — попита тя, учудена на свой ред. — През юли и август цял Париж отива на почивка. След завръщането от Ривиерата с Дмитрий работихме толкова много, че честно сме си заслужили няколко свободни дни.
— Тогава да се срещнем в Кан и да говорим там! — откликна въодушевено Кокто.
— За съжаление е невъзможно. Наех къща в Аркашон.
Решението бе дошло спонтанно, родено от някакво усещане за самота. Зает с делата си около царския трон, Дмитрий непрекъснато пътуваше и тя прекарваше времето си сама. Никога досега не ѝ беше пречило да е сама вечер, но точно през тези седмици се бяха случили много неща, които ѝ се искаше да обсъди с него. Не защото се нуждаеше от съвета му. Открай време вземаше решенията си сама, особено свързаните с бизнеса. Беше уверена в себе си. Изпитваше обаче желание да му разкаже с какво се занимава. Копнееше просто да говорят, да обменят мнения. Да му опише как парфюмът ѝ и руската колекция придобиват ясни очертания. Да изрази възхищението си от фантастичните проекти на Мария. Да му съобщи, че е възложила на сестра му да избродира блуза. Копнееше да споделя с Дмитрий повече, не само леглото. Затова дори бе заминала с него за няколко дни в Берлин, настаниха се в аристократичния хотел „Адлон“, но като цяло идеята се оказа недобра. Прекараните заедно часове между конференциите на руски политици в изгнание и генерали се оказаха дори по-малко, отколкото тези в Париж. Тогава Габриел реши да наеме къща за лятото, достатъчно отдалечена от местата, където повечето ѝ познати прекарваха горещите месеци. Естествено, не сподели съображенията си с Кокто.