Мадмоазел Коко и ароматът на любовта

Все още заета с тази мисъл, Габриел поздрави композитора Жорж Орик — сегашния спътник на Ирен Лагу, както я осведоми Кокто. Докато я представяха на други изпълнители от ансамбъла, мисълта за щастието и свързаното с него страдание не я оставяше на мира. Помисли и за Бой — никой друг мъж не можеше да ѝ го замени. Дори Дмитрий.

— Извинявай, приятелю, но не бих искала да оставя Дмитрий да ме чака дълго — рече тя в една пауза между въздушни целувки, прегръдки и поздравления. — Ще се видим по-късно на празника.

— Ще те придружа до фоайето — предложи бързо Кокто и обгърна раменете ѝ със собственически жест.

— Ще липсваш на ансамбъла, ако… — подхвана тя, ала поетът спря протеста ѝ:

— Да почакат. Искам да обсъдя с теб нещо неотложно, а по-късно няма да имаме подходящ случай.

Поведе я целенасочено през оживените, ярко осветени коридори. Скоро влязоха във вече утихналата театрална зала. Огромното полукръгло помещение с почти две хиляди седящи места, тапицирани с червено кадифе, изглеждаше изоставено. Светеха лампите за пауза, но сцената беше тъмна. Във въздуха висеше странна смесица от щастие, сбогуване, облекчение и копнеж. Габриел я усети физически — сигурно защото отговаряше на моментните ѝ чувства. Нима почти всеки зрител не изпитва тъжно блаженство след едно успешно представление? Трупата се чувстваше облекчена, че е дала най-доброто от себе си, но над всичко се рееше надеждата за добро повторение. Прозрението я завладя също толкова силно, колкото и миризмата зад кулисите.

— Имаш ли време да прочетеш следващата ми пиеса?

— Що за въпрос! — засмя се Габриел.

Гласът ѝ отекна в помещението. Ако някой бе останал да подслушва от последния ред на балкона, сигурно я беше чул.

— Ще намеря време да я прочета, естествено, все едно колко работа имам.

Мислено прибави, че не е нужно Кокто да вдига толкова шум за нищо. Не за първи път ѝ даваше ръкопис и я молеше за мнение. Е, по-добре да не му напомня.

— За мен е важно да разбера как ще възприемеш адаптацията ми на „Антигона“ от Софокъл.

— Радвам се, Жан. Обещавам ти да погълна всеки ред, както умиращ от жажда — капка вода. Дали да си я взема за четиво през почивката, или текстът е твърде драматичен, за да го чета край морето?

Той я погледна смаян.

— Пак ли ще заминаваш?

— Защо не? — попита тя, учудена на свой ред. — През юли и август цял Париж отива на почивка. След завръщането от Ривиерата с Дмитрий работихме толкова много, че честно сме си заслужили няколко свободни дни.

— Тогава да се срещнем в Кан и да говорим там! — откликна въодушевено Кокто.

— За съжаление е невъзможно. Наех къща в Аркашон.

Решението бе дошло спонтанно, родено от някакво усещане за самота. Зает с делата си около царския трон, Дмитрий непрекъснато пътуваше и тя прекарваше времето си сама. Никога досега не ѝ беше пречило да е сама вечер, но точно през тези седмици се бяха случили много неща, които ѝ се искаше да обсъди с него. Не защото се нуждаеше от съвета му. Открай време вземаше решенията си сама, особено свързаните с бизнеса. Беше уверена в себе си. Изпитваше обаче желание да му разкаже с какво се занимава. Копнееше просто да говорят, да обменят мнения. Да му опише как парфюмът ѝ и руската колекция придобиват ясни очертания. Да изрази възхищението си от фантастичните проекти на Мария. Да му съобщи, че е възложила на сестра му да избродира блуза. Копнееше да споделя с Дмитрий повече, не само леглото. Затова дори бе заминала с него за няколко дни в Берлин, настаниха се в аристократичния хотел „Адлон“, но като цяло идеята се оказа недобра. Прекараните заедно часове между конференциите на руски политици в изгнание и генерали се оказаха дори по-малко, отколкото тези в Париж. Тогава Габриел реши да наеме къща за лятото, достатъчно отдалечена от местата, където повечето ѝ познати прекарваха горещите месеци. Естествено, не сподели съображенията си с Кокто.