Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
— Оставих водата да тече — подхвърли през рамо тя и ме замери с кърпата, с която беше подсушавала косата си. — Хайде, побързай.
Влязох в банята, свалих обувките, чорапите и безумно скъпия костюм от „Брукс Бръдърс“, след което застанах под душа. Минута по-късно бях покрит с гъста пяна, но въпреки това чух, че вратата се отваря. Зад матираното стъкло се очерта стройната фигура на Джени. По принцип не обичам да се къпя сам и затова подхвърлих:
— Ще ми насапунисаш ли гърба?
Тя избухна в смях, после поясни:
— Храната е пред вратата, дойдох да си взема портмонето.
— В такъв случай ще се насапунисам сам — промърморих.
— Няма как — каза тя и се оттегли с портмонето си.
Три минути по-късно вече бях навън, увил друга кърпа около кръста. Джени седеше на по-отдалеченото легло и белеше банан — действие, в което неизменно се долавя някакъв скрит смисъл. Особено когато си облечен само в кърпа.
Количката на румсървиса беше паркирана между двете легла. Седнах на свободното, сипах си чаша кафе и се замислих върху положението. Без съмнение бяхме двамата най-голи гости на хотела, разполагащи с четири часа за убиване, разделени от един метър мокет, количка за храна и — може би — различни намерения. В крайна сметка си спомних за пирамидата на потребностите на Маслоу, според която храната е на доста по-основно място от секса, макар и невинаги.
Джени посочи към телевизора и попита:
— Нещо ново за убийствата?
— Преди малко един дядо говореше за сексуалните смущения — отвърнах.
— Близка ли ти е тази тема?
— Категорично не.
— Сигурен ли си?
— Аз имам обратния проблем.
— Говорех за друго — усмихна се тя. — Имах предвид проблем с телевизионните реклами, засягащи сексуалните смущения, противозачатъчните или дамските хигиенни продукти.
Ухилих се и забих нос в пържените картофи.
— Изнервяш ли се от разговорите за секс? — попита тя.
— Напоследък да си гледала някой хубав филм? — отвърнах.
— Бъди сигурен, че темата е абсолютно здравословна. Мъжете проявяват известна свенливост към нея, но по принцип всеки възрастен човек трябва да я дискутира съвсем спокойно.
— Точно така мисля и аз — ведро кимнах аз. — И затова ще ти задам един въпрос: на коя партия си привърженик — на Демократическата или на Републиканската?
— Държиш се шантаво.
Тя протегна ръка да включи радиото, завъртя копчето и бързо попадна на хубави романтични балади в изпълнение на Пит Сигър.
Аз довърших омлета си.
— Обичам тази песен — прошепна тя, изпъна се по гръб върху матрака и добави: — Имам нужда да полегна.
И тъй, тя отговори на нуждата си, а аз сторих същото едва след като ликвидирах пържените картофи в огромната купа. Помълчах известно време, после попитах:
— Откъде са всичките тези белези?
— Открай време съм си мъжкарана, винаги си играех наравно с момчетата.
— Вместо да си стоиш при куклите?
— Ами да. Но би трябвало да хвърлиш едно око и на техните белези.
— Сигурно.
Мълчание.
— Това е малко… как да кажа… неудобно — подхвърли Джени. — Не трябваше ли да вземем две стаи?
— Какво очакваш да отговоря? — сериозно се засегнах аз. — Все пак сме партньори.
— Аз не го правя често. Дори с партньори.
— Дано да е така.
Мълчание.
— Защо не си се омъжила? — попитах аз.
— А защо трябва да се омъжвам?
— Елизабет е на мнение, че трябва да се омъжиш и да имаш пълна къща с деца. Толкова много, че да ги превозваш с автобус.
— Елизабет да си гледа нейната работа — отвърна тя, замълча за момент, после попита: — А ти?
— Питай Елизабет.
Тя се засмя, обърна се на една страна и ме погледна.
— Виж какво, искрено ти се радвам като партньор. Ти си умен и бърз, освен това станахме приятели.
— Точно така. А аз мисля, че…
— Млъкни и ме остави да свърша. Ние с теб се познаваме едва от вчера. Оттогава насам сме подложени на непрекъснат натиск, изживяхме тежки моменти и може би по тази причина сме малко превъзбудени. Ако направим… хм… и следващата стъпка, която, честно си признавам, възприемам като възможна… Как да ти кажа, Шон… Просто не го правя ей така.
— Това Елизабет не ми го съобщи.
Една ягода отскочи от челото ми.