Следотърсача

— Ако плаваме все така, Сладка вода — каза нашата героиня, привикнала вече да се обръща с това име към младия моряк, — скоро ще стигнем до определеното място, нали?

— А баща ти каза ли ти къде се намира то, Мейбъл?

— Не, нищо не ми е казал. Моят баща е войник по душа и така е отвикнал да има семейство около себе си, че не говори с мен по тези въпроси. А нима е забранено да се казва къде отиваме?

— Мястото не е далече. Като се движим в това направление още шестдесет-седемдесет мили, ще стигнем река Свети Лаврентий, където французите може и да ни накарат малко да се поизпотим. Но общо взето, пътуването по това езеро никога не може да бъде много дълго.

— Така казва и вуйчо Кай, но според мен, Джаспър, между Онтарио и океана почти няма разлика.

— Ето че ти си била на океана, докато аз, който уж съм моряк, още не съм видял солена вода! Сигурно дълбоко в душата си ти презираш моряци като мене, Мейбъл Дънъм?

— Сърцето ми не е способно на подобно чувство, Сладка вода. Какво право имам аз, неопитната и невежа девойка, да презирам някого, а особено пък тебе, комуто майорът е поверил командването на този прекрасен кораб! Аз никога не съм плавала по океана макар и да съм го виждала, и пак ти повтарям: не намирам никаква разлика между това езеро и Атлантическия океан.

— А между тези, които плават там, и тези, които плават тук? Страхувам се, Мейбъл, че след всичките нападки, които вуйчо ти изсипа върху нас, сладководните моряци, ти ще започнеш да ни мислиш за самозванци.

— Нека това не те тревожи, Джаспър, аз познавам своя вуйчо. Той така говори против жителите на сушата, когато е в Йорк, както сега говори против тези, които плават по езерата. Не, не! Нито моят баща, нито аз мислим така. Ако вуйчо ми заговори открито ще се окаже, че мнението му за войниците е още по-лошо от това за моряците, които никога не са виждали океана.