Непокорна страст
- Автор: Арчър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непокорна страст». Краткое содержание книги:
Съдбата я захвърля в бушуващ ураган… и мъжествените обятия на капитан Джейк Джермън. Бурната страст на двамата влюбени ги понася от романтичните брегове на Бахамските острови, през екзотичния Ню Орлиънс, към едно ранчо в Дивия запад. Накрая Джейк и Александра се предават пред дивата страст на една любов, която не може да бъде отхвърлена.
Погледите им се срещнаха в един безкраен миг.
— Не, не си, но, по дяволите, Алекс, в леглото не се държиш като дама.
Александра ококори очи, след това се разсмя. Джейк я погледна изненадано и се разсмя с нея.
— Е, по дяволите, Джейк, и ти не си джентълмен в леглото.
— Не знам — поклати глава Джейк. — Вкара ме в небрано лозе. Искаш ли да си отидеш у дома? Или искаш да останеш в Сан Антонио? Не мога да те взема с нас. Невъзможно е.
— Тогава, когато тръгнеш, ще ме оставиш някъде — студено заяви тя, а сърцето й заби бързо в очакване на отговора му. Нима наистина всичко щеше да завърши просто така?
— Добре, Алекс, щом така искаш — отвърна също така студено Джейк.
Александра се изправи. Знаеше, че ако наистина я обича, няма да й позволи да го напусне. Вече никога нямаше да може да му каже за детето. Не искаше да проси любовта му. Скри чувствата си зад ледена маска, но лицето й остана напрегнато.
— Много добре, Джейк. Обещанията ми към Олаф и Елинър са изпълнени, така че вече нищо не ме задържа тук. Ще дойда с теб до Сан Антонио, където ще се разделим.
Погледна го бързо, после го заобиколи и излезе от стаята.
— Алекс? — повика я той, но беше твърде късно.
Александра беше излязла навън. Чу го, че я вика, но не отвърна. Бързо се качи на коня и го пришпори в галон, далеч от хасиендата, далеч от Джейк.
„Джейк! Джейк!“, викаше сърцето й, докато яздеше. Сега, когато добитъкът беше готов за тръгване, Джейк искаше да я зареже, да я отхвърли. А тя бе мечтала, че би могла да спечели сърцето му? Глупачка! Щеше да се раздели с него и никога нямаше да се върне. А той нямаше да научи за детето си, никога! Никога вече нямаше да я види, след като се разделяха в Сан Антонио.
Двадесет и втора глава
Александра продължи да язди, отдалечавайки се от хасиендата сякаш искаше да избяга от гнева, от болката, от разочарованието. Забави ход, чак когато мустангът започна да се изморява.
Слънцето клонеше към залез и времето започна да захладнява. Вятърът шибаше лицето й. Александра отметна шапката си назад, така че само коженото ремъче я придържаше на шията й. Почувства се ободрена от вятъра в косите си и силния мустанг под нея.
Откри, че е започнала да се чувства част от Тексас през седмиците, които бе живяла тук. Въпреки гнева й към Джейк, все още обичаше „Бар Джей“ и живота в ранчото. Почти не искаше да си тръгва, но се налагаше, независимо от болката в сърцето й. Джейк вече не я искаше, така че трябваше да изгради нов живот за себе си и за детето някъде другаде.
Изведнъж конят изпръхтя изплашено. Александра разтревожено се огледа. Беше се научила да се съобразява с инстинктите на мустанга си. Недалеч от нея група мъже яздеше към стадото на „Бар Джей“. Може би бяха крадци на добитък? Дали я бяха видели? Спря коня си и започна да наблюдава ездачите.
Не бяха я забелязали, понеже яздеха право напред, устремени към целта си. Видя ги, че завиват към стадото. Въпреки чувствата си към Джейк, не би могла да допусне нещо да се случи с ранчото и каубоите, след като можеше да помогне.
Обърна мустанга и леко дръпна юздите. Трябваше да предупреди Джейк и Ламар. Конят й сякаш разбра нетърпението й и скоро се носеше в галон обратно към хасиендата. Александра се държеше здраво и пришпорваше коня, без да обръща внимание на храстите и трънаците, които разкъсваха дрехите й.
Най-сетне хасиендата се показа. Дръпна рязко юздите на потъналото в пяна от препускането животно, което дишаше тежко. Нейното дишане също беше накъсано. Косата й се спускаше като вълна от златен огън, запален от последните слънчеви лъчи. Дрехите й бяха изпокъсани, а тялото й — надрано от храстите.
Преди да скочи от коня, Джейк вече беше до нея, за да й помогне.
— Джейк! Крадци! Една група мъже язди към стадото. Не са много далеч. Видях…
— По дяволите! Сигурна ли си, Алекс?
Александра кимна утвърдително и едва тогава видя оседланите коне пред хасиендата. Няколко каубои заедно с Ламар стояха наблизо със смръщени лица.
— Сигурна съм, но какво става тук?
Джейк се ухили глуповато.
— Щяхме да тръгваме да те търсим. Казах на Ламар, че ще изчакаме, докато слънцето залезе и ако дотогава не си се върнала…
— Джейк, мога сама да се грижа за себе си. Винаги съм се справяла сама — хладно го прекъсна Александра, след което се обърна към Ламар. — Какво трябва да направим?
Ламар беше дал знак на каубоите в мига, в който му за новината. Вече бяха готови да изпълнят заповедите му.