Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Ейми нетърпеливо почука с ножа по ръба на чинията си.
— Земя вика Роуз.
— Ето ме — промълви Роуз и вяло помаха.
По-късно същата сутрин тя спря велосипеда си пред обществен телефон, извади шепа монети от джоба си и отново набра клетъчния телефон на сестра си. Едно позвъняване, второ.
— Ало? — прозвуча гласът на Маги, рязък и командаджийски. — Ало, кой се обажда?
Роуз затвори, като се запита дали Маги ще забележи кода на града 215, дали няма да се почуди тя ли е била, дали изобщо я интересуваше.
35
Ако Маги Фелър бе научила нещо от четиринайсетте си години общуване с противоположния пол, то беше следното: лошите връзки винаги се връщат да те преследват. Може да не си виждала преди в живота си даден мъж, но за да си гарантираш, че ще го срещаш навсякъде, достатъчно бе да прекараш няколко наситени минутки на задната седалка на кола, в спалня или в заключена баня. И тогава той цъфва ту в кафето, ту по коридорите, ту зад щанда на закусвалнята, където току-що си започнали работа, или пък държи момиче за ръка на някоя петъчна забава. Беше законът на Мърфи за връзките — точно онзи, когото не желаеш да зърнеш вече, все ти се навира в очите. През първата й вечер в студентското градче Джош, уви, не беше изключение.
Тя дори не бе сигурна, че той я позна — беше много пиян, часът бе късен, а тя току-що беше слязла от влака и не бе усъвършенствала още принстънския си камуфлаж. Ала Джош се появяваше навсякъде с вид, като че всеки миг щеше да я свърже с изчезналите си пари, спален чувал, фенер за къмпинг и дрехи.
Тя вдигаше очи от книгата си в библиотеката и зърваше фланелката и част от лицето му в профил. Отиваше да напълни отново чашата си с кафе в стола и той се оказваше зад щанда със салатите, вперил изучаващ поглед в нея. Заговори я тъкмо в онази съботна вечер, когато тя замъкна в пералното помещение крадената калъфка, пълна с дрехи за пране, водена от погрешно предположение, че никой няма да пере в събота вечер.
— Здравей — подхвърли той небрежно, като зяпаше гащичките и сутиена, които тя натикваше в пералнята.
— Здравей — отвърна тя, без да вдига глава.
— Как е? — попита той.
Маги отвърна с леко свиване на рамене, докато изсипваше прах за пране от картонените кутии, които бе купила от автомата.
— Искаш ли омекотител? — Той разклати опаковката срещу нея и се усмихна. Ала в очите му нямаше смях. Те внимателно обхождаха лицето й, косата й, тялото й и ги сравняваха със спомена от онази единствена нощ в леглото.
— Не, благодаря, няма нужда — измърмори тя, после пъхна монетите си в процепа и тъкмо тогава клетъчният й телефон иззвъня. Сигурно баща й, помисли си — бе звънял преди и тя никога не му отговаряше, ала сега грабна телефона, сякаш бе спасителен пояс, а тя се давеше. — Ало? — изрече весело, като извърна лице и тяло настрани от настойчивия взор на Джош. Не се чу отговор, само дишане. — Ало? — повтори Маги, като бързешком мина нагоре по стълбите покрай група студенти, които си подаваха бутилка шампанско и пееха някаква бойна футболна песен. — Кой се обажда? — Никакъв отговор. Само щракване и после тишина. Тя сви рамене и пъхна телефона в джоба си, после излезе навън на хладния вечерен въздух. Лампи осветяваха алеята на равни интервали, по протежението й и покрай сградите имаше резбовани дървени пейки. Маги избра пейка далеч от светлината и се сгуши в ъгъла й. Време е за тръгване оттук, мислеше си тя. Студентското градче не е голямо, а навсякъде виждаш този тип и е само въпрос на време той да се сети коя си и какво си направила, ако вече не се е сетил. Време е да осребриш чиповете си, да свалиш картите и да хванеш първия автобус нанякъде.
Ала странното бе, че тя не искаше да си тръгне. Тук й беше… какво? Маги сви колене към гърдите си и се загледа в клоните на дърветата, натежали от плътни зелени пъпки, и към осеяното със звезди небе. Забавно. Е, не точно забавно, не като на купон например, не и като да се издокараш, да изглеждаш страхотно и да усещаш завистливите погледи.
Беше предизвикателство, и то каквото никога не бе срещала в поредицата безперспективни служби срещу минимално заплащане. Все едно бе звездата на собственото си детективско шоу.