Ще те открия някой ден
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: capitol theatre #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ще те открия някой ден». Краткое содержание книги:
Под фалшива самоличност Джулия крие опустошителна тайна: наранено сърце и мистериозен съпруг, когото тя не познава и не дръзва дори да спомене, и от когото отчаяно иска да се отърве…
В момент, когато младата жена е уверена, че най-после държи в ръце юздите на своята съдба, неочаквана среща я изправя лице в лице с миналото, от което бяга. Една красива брошка от скъпоценни камъни, подарена й от изискан джентълмен, предизвиква драматични разкрития, които преобръщат целия й живот. Но я среща и с мъжа, който завладява все повече нейните страхове… за да победи и яростните съперници, и нейното храбро, независимо сърце.
— Чудесен е — увери я Джулия.
— Той ми даде и това. — Арлис показа половината от една счупена сребърна монета. — Традиция е в семейството на Фиске да се чупи монета при годеж. Майкъл ще пази другата половина. Не е ли романтично?
Като взе монетата от приятелката си, Джулия се вгледа внимателно в нея и се усмихна едновременно с горчивина и нежност.
— Ти си много щастлива, Арлис. Рядко нещо е да можеш да се омъжиш за човек, когото обичаш.
Арлис се вгледа втренчено в приятелката си.
— Какво има, Джесика? Имаш ли проблеми с твоя любим? С лорд Савидж?
— Той не е мой любим. Аз… — Джулия се поколеба и внимателно подбра думите си. — Убедих се, че връзката ни е приключила.
— Не разбирам защо. Той е хубавец, богат и, изглежда, е кавалер…
— Реших, че нямам бъдеще с него.
— Дори да е вярно това, защо поне не се насладиш на връзката, докато продължава?
— Защото ще… — Джулия изведнъж млъкна, знаейки, че ще бъде крайно неразумно да довери нещо на Арлис, след като искаше да го пази в тайна. Но почувства желание да го сподели с някого. Неизговорените думи сякаш пърлеха устните й.
— Какво е то? — попита Арлис, загрижено смръщена. — Можеш да ми кажеш, Джесика.
Джулия наведе глава и се загледа в скута си.
— Ще се омъжа за мистър Скот.
Арлис ококори очи.
— Не мога да повярвам. Защо, по дяволите, искаш да направиш това?
Джулия успя само да повдигне рамене в отговор.
— Ти не го обичаш — продължи Арлис. — Всеки вижда това финансови проблеми ли имаш? Или го правиш за кариерата си?
— Не, то… просто изглежда най-добрият избор за мен.
— Допускаш грешка — изрече Арлис категорично. — Ти не подхождаш на мистър Скот. Кога възнамеряваш да се омъжиш за него?
Вдругиден.
— Слава Богу, има още време да отмениш сватбата.
Джулия беше мислила, че като сподели с някоя приятелка за решението си, това може да облекчи депресията й и тежестта, която чувства в себе си. Надеждите й обаче намаляха бързо, като разбра, че никакво съчувствие и добронамерени възражения няма да облекчат положението.
— Не мога да направя това — отвърна тя тихо и върна половинката от сребърната монета на Арлис. Взе влажна кърпа и си изтри страните, премахвайки последните останки от ружа, а трескавият й ум препускаше от една мисъл към друга.
— О, Джесика… ти не си бременна, нали?
Джулия поклати глава и гърлото й се сви при прилива на чувство.
— Не, не, няма нищо такова. Причината е само, че не мога да имам мъжа, когото желая поради твърде много причини за обяснение. И тъй като животът ми с него е невъзможен, трябва да се омъжа за мистър Скот.
— Н-но — заекна Арлис, — ти си тази, която винаги ми е казвала да си избера мъж по любов, а не по друга причина! Кажи ми тогава…
— Обмислила съм всяка своя дума — отговори Джулия с леко пресипнал глас. — За жалост не всички се сбъдват.
— Трябва да има нещо, с което да ти помогна.
Джулия се пресегна да докосне ръката на приятелката си и й се усмихна предано, а очите й изведнъж проблеснаха.
— Не — въздъхна тя. — Все пак ти благодаря, Арлис. Ти си мила приятелка и аз съм щастлива, че те имам.
Арлис не отговори, а на лицето й се прокрадна замислено изражение.
Погребението на херцога на Лийдс будеше недоумение — то беше посетено само от няколко роднини и близки приятели. Деймън трудно можеше да разбере, че баща му най-сетне почива в покой, че са приключили безкрайните му спорове, провали и забавления. Като гледаше напрегнатото лице на брат си, Деймън си помисли, че Уилям изпитва явно същата смесица от тъга и смущение.
След като ковчегът бе спуснат в студената есенна земя и калните лопати заизсипваха пръст върху лъскавата дървена повърхност на ковчега, опечалените се върнаха в замъка да хапнат и пийнат. Деймън и Уилям вървяха с бавни крачки, в мълчание.
Вятърът рошеше косата на Деймън, а той се взираше напрегнато в сиво-зеления пейзаж край тях. Познатата гледка на замъка му вливаше спокойствие и внезапно изпита гордост, че благодарение на неговите усилия имението бе запазено за семейството. Фредерик почти бе изгубил всичко за Савиджови. Ала въпреки егоистичните прищевки и пагубни навици нямаше и следа на удовлетворение от смъртта му. Деймън знаеше, че баща му ще му липсва… всъщност той вече чувстваше това.
— Татко преживя много хубави мигове, нали? — произнесе Уилям. — Правеше каквото си иска и пращаше по дяволите последствията. Ако не е предвиден за рая, обзалагам се, че ще примами стария Луцифер за една голяма игра на карти — сигурно вече го е направил.