Дългата разходка
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дългата разходка». Краткое содержание книги:
— Пусни ме, проклет да си!
— Искаш да умреш в ръцете й? Нали така?
Времето летеше. Джен плачеше. Виждаше как се стичат сълзите по лицето й. Той се изтръгна от хватката на Макврайс. И отново се хвърли към нея. Чувстваше как в него се надига неудържимата вълна, вълна от гняв и плач. Искаше да заспи. Искаше да заспи в нейните прегръдки. Защото я обичаше.
Рей, обичам те.
Виждаше го, изписано на лицето й.
Макврайс все още бе до него. Телевизионната камера не ги изпускаше. Някъде встрани се мярнаха учениците от неговия клас, бяха развели над главите си огромно знаме, знаме с неговия лик, увеличен до размерите на Годзила, неговият собствен лик, който му се усмихваше, докато той самия плачеше и се провираше към нея.
Второ предупреждение — проехтя от мегафона, сякаш беше Божият глас.
Джен…
Тя протягаше ръце към него. Ръцете им се докоснаха. Нейните бяха студени. Сълзи в очите й…
Той сграбчи ръцете. Едната принадлежеше на Джен, другата — на майка му. Докосна ги. Свърши се.
Не беше се свършило, защото в този миг Макврайс го дръпна отзад, жестокият Макврайс.
— Пусни ме! Пусни ме!
— Човече, ти наистина я мразиш! — извика в ухото му Макврайс. — Какво искаш? Да умреш, опръсквайки ги в собствената си кръв ли? Това ли искаш? За Бога, тръгвай!
Той се дърпаше, но Макврайс беше по-силният. Може би правото беше на негова страна. Гарати погледна към Джен — очите й бяха разширени от уплаха. Майка му го побутваше с ръце. На устните на Джен този път се четеше: „Тръгвай! Тръгвай! Тръгвай!“
„Разбира се, че ще тръгна — помисли си той. — Нали съм «Гордостта на Мейн.» И в този момент почувства омраза към нея, макар че всичко което беще направил, бе да я докосне, нея и майка му — само това си бе позволил.“
Третото предупреждение за него и Макврайс се стовари като гръмотевица, тълпата се отдръпна встрани и зачака с нетърпение продължението. По лицата на Джен и майка му се четеше паника. Майка му вдигна треперещите си ръце и той си спомни за Баркович, чийто ръце със същия уплашен жест се бяха вдигнали към шията, миг преди да си разкъса гръкляна.
— Ако ще го правиш, направи го зад следващия ъгъл, лайно смачкано! — извика Макврайс.
Гарати започна да трепери неудържимо. Макврайс отново го бе победил. Макврайс беше много силен.
— Добре — съгласи се той, без да знае дали Макврайс го чува. След това пое напред. — Добре, добре, пусни ме, че ще ми счупиш ключицата — той изхлипа, закашля се и си избърса носа.
Макврайс отпусна изнурените си ръце, но остана наблизо, готов да го сграбчи при първата необходимост. Едва сега Гарати се обърна и ги затърси, но познатите лица се бяха изгубили в тълпата. Помисли си, че никога не ще забрави зараждащата се в очите им предсмъртна паника, чувството за увереност, за спокойствие, което изведнъж бе потъпкано от неумолимата и страшна действителност. Всичко, което му остана от тази среща бе мъничко парче син, копринен плат.
Обърна се и закрачи напред без да поглежда вървящия до него Макврайс, а предателски треперещите му крака го отнасяха все по-далеч от града.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
„От устата му шурна кръв! Листън се залюля! Клей го обсипва с удари!… пробива защитата му! Клей го довършва! Ще го убие! Дами и господа, Листън падна! Съни Листън падна! Клей танцува… маха с ръце… вика към тълпата! О, дами и господа, просто не зная как да опиша тази сцена!“