Дългата разходка

— Стебинс — повика го Гарати.

Стебинс извърна глава и впери в Гарати чифт замъглени очи, в които в първия миг не се виждаше нищо. Сетне го позна, вдигна ръка и се вкопчи в ризата му. Тълпата нададе яростен рев при този агресивен жест, но единствено Гарати беше достатъчно близо, за да види ужаса в очите на Стебинс, ужаса и мрака, и само Гарати знаеше, че Стебинс се беше вкопчил в него с последна, отчаяна молба за спасение.

— Ох, Гарати — извика той и падна.

И сега ревът на тълпата беше апокалиптичен. Това беше ревът на падащи и разцепващи се планини, на земни трусове. Този рев притисна Гарати. Би могъл и да го убие, но Гарати не можеше да го чуе. Гарати чуваше само собствения си глас.

— Стебинс? — повика той. Наведе се и по някакъв начин успя да го преобърне. Стебинс продължаваше да се взира в него, но отчаянието беше изчезнало. Главата му се поклащаше безжизнено.

Той постави ръка пред устата на Стебинс.

— Стебинс? — повтори Гарати.

Но Стебинс беше мъртъв.

Гарати загуби интерес. Той се изправи на крака и отново пое напред. Аплодисментите сякаш извираха от недрата на земята, а небето беше изпълнено с разноцветни фойерверки. Далеч напред, към него се носеше джип.

„Никакви коли на пътя, проклет глупако. Това е престъпление, могат да те застрелят.“

Майорът стоеше изправен в джипа и отдаваше чест. Готов да изпълни първото желание, всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание. Наградата.

Зад гърба му, войниците застреляха умрелия Стебинс и сега на пътя беше останал само той, крачещ напред към мястото, където джипът на Майора бе спрял напреко на осевата линия и Майорът слизаше, за да се отправи към него, с вежливо и непроницаемо лице, зад големите огледални очила.