Дългата разходка
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дългата разходка». Краткое содержание книги:
Едва сега осъзна с тъга, че във Фрипорт почти не бе забелязал майка си, но тя също беше там — облечена в изтърканото си, черно палто, „за официални случаи“, чиято яка винаги беше покрита с пърхот, колкото и внимателно да си миеше майка му косата. Сигурно я бе наранил жестоко, с това че бе предпочел Джен пред нея. Може би го бе направил нарочно. Но сега това нямаше никакво значение. Защото беше минало. А пред него се разплиташе бъдещето, още преди да бъде заплетено.
„Навлизаш все по-надълбоко — помисли си той. — Навътре не е по-плитко, навътре е дълбоко, и накрая току виж си излязъл от залива, за да заплуваш в океана.“ А преди всичко изглеждаше толкова просто. Дори малко смешно, но какво от това. Нали разговаря с Макврайс, и Макврайс му призна, че първият път му е спасил живота съвсем без да се замисля. После, във Фрипорт го е направил, за да не стане пред очите на хубавичко момиче, което никога преди това не е виждал. Точно както не е виждал бременната жена на Скрам. Болезнено мъчно му стана от тези мисли. Отдавна не бе се сещал за Скрам. Гледаше на Макврайс като на по-възрастен и зрял от него. Зачуди се защо той не е успял да порасте.
А Разходката продължаваше. Край тях се нижеха градове.
Гарати потъна в уютното спокойствие на меланхолията, от което ненадейно го извадиха изстрелите на карабините и пресипналите писъци на тълпата. Той се огледа и с изненада установи, че Коли Паркър се е изправил на платформата, стиснал пушка в ръка.
Един от войниците лежеше проснат по гръб на пътя, вперил безжизнен поглед в небето. На челото му се виждаше мъничка черна дупка, с ореол от барутно изгаряне наоколо.
— Гадни копелета! — крещеше Паркър. Останалите войници бяха наскачали от камионетката. Паркър погледна към изумените Участници. — Хайде момчета! Насам! Можем да ги…
Участниците, включително и Гарати се бяха вторачили в Паркър, сякаш им говореше на чужд език. В този момент, един от войниците, който бе скочил откъм задната страна на платформата, простреля Коли Паркър в гърба.
— Паркър! — изпищя Макврайс. Изглежда той единствен осъзнаваше станалото, осъзнаваше вече изплъзващия се шанс. — О, не! Паркър!
Паркър изхърка болезнено, сякаш го бяха ударили в гърба с томахавка. Куршумът разкъса предната коремна стена и Паркър се залюля на платформата, а от разцъфналата на корема му рана бликнаха окървавени черва и потекоха надолу по джинсите. Ръката му замръзна в гневен жест насред въздуха, сякаш се готвеше да произнесе обвинителна реч.
— Боже.
— По дяволите — изруга Паркър.
Той изстреля два куршума в пътя с пушката, която бе отнел от един от войниците. Куршумите рекушираха и Гарати чу, как един от тях прелетя съвсем близо до него. Някой в тълпата нададе болезнен писък. Паркър разтвори ръце и изпусна пушката. Той се завъртя на токове, почти по военному и след това се просна на пътя, където остана да лежи, дишайки учестено, като куче, премазано до смърт от минаваща кола. Очите му яростно горяха. Той отвори уста и се помъчи да заговори през бликащата кръв.
— Вие. Ко. Копе. Копел. Ко — така и умря, вперил унищожителен поглед в тях, докато минаваха край него.
— Какво стана? — извика Гарати, без да се обръща към някой конкретно. — Какво стана с него?
— Издебна ги — рече Макврайс. — Ето какво стана. Сигурно е знаел, че няма да издържи до края. — Издебна ги и ги хвана по бели гащи — гласът на Макврайс беше пресипнал. — Искаше да го последваме всички, Гарати. Мисля, че можехме да го направим.
— За какво говориш? — попита уплашено Гарати.
— Не знаеш ли? — погледна го въпросително Макврайс. — Наистина ли не знаеш?
— Да го последваме?… Но за какво?…
— О, забрави. По-добре забрави всичко.
Макврайс се отдалечи от него. Изведнъж Гарати почувства, че се разтреперва. Не можеше да спре треперенето. Не разбираше за какво говори Макврайс. Не искаше да разбере, за какво говори Макврайс. Дори не искаше да си помисли за него.
А Разходката продължаваше.
Към девет вечерта дъждът спря, но на небето не се виждаха звезди. Никой не бе отпаднал след Паркър, но малко по-късно Ейбръхам започна да стене мъчително. Беше много студено, но никой не му предложи да му услужи с топла дреха. Гарати се помъчи да мисли за това като за поетична справедливост, но само се почувства по-зле. Вътре в него болката бе прерастнала в болест, която се надигаше от изгнилите кухини на изтерзаното му тяло като отровна гъба. Коланът с припасите бе почти пълен и той с мъка се насили да погълне тубичка пастет, без да повърне.
Бейкър, Ейбръхам и Макврайс. Кръгът от приятели се беше стеснил до тези тримата. И Стебинс — ако той можеше да бъде смятан за приятел. По-скоро колега по съдба. Или божество. Или дявол. Или каквото и да е. Зачуди се, дали някой от тях ще доживее заранта и дали той самият ще е жив, за да го установи.