За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
— Господин Енслин. Добър вечер.
— Господин Остърмайър. Има ли проблем?
Остърмайър имаше измъчен вид. Огледа се за миг в интимното, елегантно фоайе, все едно търсеше помощ. Пред масата на портиера един мъж обсъждаше със съпругата си някакви билети за театър, докато портиерът наблюдаваше двамата с лека, търпелива усмивка. На рецепцията друг мъж със смачкана външност, каквато придобива само човек, летял дълги часове с бизнес класа, обсъждаше резервацията си с жена в елегантен черен костюм, който би могъл да мине и за вечерен тоалет. В хотел „Делфин“ всекидневието следваше обичайния си ход. Всеки получаваше помощ с изключение на нещастия господин Остърмайър, който бе попаднал в ноктите на писателя.
— Господин Остърмайър? — повтори Майк, изпитвайки леко съжаление към човека.
— Не — отвърна най-после Остърмайър. — Няма проблем. Но, господин Енслин… Може ли да поговорим за момент в офиса ми?
Аха, помисли си Майк. Иска да опита още веднъж.
При други обстоятелства навярно щеше да изпита раздразнение. Сега обаче остана спокоен. Това щеше да се отрази добре на главата за стая 1408, придавайки й онзи злокобен тон, за който читателите на книгите му явно бяха жадни — но и още нещо. Въпреки всички увъртания и недомлъвки досега Майк Енслин не беше сигурен; сега обаче беше. Остърмайър не се преструваше. Остърмайър наистина се страхуваше от стая 1408 и от това какво можеше да се случи на Майк там довечера.
— Разбира се, господин Остърмайър. Да си оставя ли куфара на рецепцията или да го взема със себе си?
— О, вземете го, защо не? — Остърмайър, любезният домакин, се пресегна да го поеме. Да, той все още се надяваше, че ще убеди Майк да не нощува в стаята. Иначе щеше да изпрати Майк на рецепцията… или сам да отнесе багажа му там. — Позволете…
— Благодаря, съвсем лек е — каза Майк. — Само една смяна на бельо и четка за зъби.
— Значи сте твърдо решен?
— Да — отговори Майк и издържа на погледа му. — Боя се, че е така.
За миг Майк си помисли, че Остърмайър ще се предаде. Той въздъхна — дребен закръглен мъж в тъмен редингот и грижливо вързана вратовръзка, — после отново изпъна рамене.
— Както желаете, господин Енслин. Последвайте ме, моля.
Във фоайето директорът на хотела имаше колеблив, потиснат, едва ли не съсипан вид. В облицования си с дъбова ламперия кабинет, по чиито стени бяха окачени фотографии на хотела („Делфин“ беше открит през октомври 1910 година — Майк може и да не се радваше на привилегията книгите му да бъдат дискутирани в списанията или вестниците на големите градове, но извършваше внимателно проучванията си), Остърмайър като че ли си възвърна самоувереността. Паркетът беше постлан с персийски килим. Два лампиона хвърляха мека жълтеникава светлина. Върху бюрото, до една кутия за пури, имаше настолна лампа със зелен абажур във формата на ромб. А до кутията за пури стояха последните три книги на Майк Енслин. Разбира се, всичките джобен формат; не бяха издадени с твърди корици. Но все едно. От своя страна и моят домакин е провел своето малко разследване, помисли си Майк.
Майк седна на един от столовете пред бюрото. Очакваше Остърмайър да се настани зад него, което щеше да му придаде известен авторитет, но Остърмайър го изненада. Той седна на другия стол от онази страна на бюрото, която най-вероятно беше предназначена за служителите, кръстоса крака и се наведе напред, прегъвайки облото си шкембе, за да достигне кутията с пури.
— Пура, господин Енслин? Не са кубински, но са доста добри.
— Благодаря, не пуша.
Остърмайър спря погледа си върху цигарата зад дясното ухо на Майк — затъкната наперено в едното ъгълче, както на времето някой духовит нюйоркски репортер би затъкнал следващата си папироса зад лентата на меката си шапка заедно с журналистическата си карта. Цигарата дотолкова се беше сраснала с него, че в първия момент Майк не разбра какво гледа Остърмайър. После се сети. Засмя се, измъкна я и я разгледа на свой ред, сетне отново погледна Остърмайър.
— Не съм палил цигара от девет години — каза той. — По-големият ми брат умря от рак на белите дробове. Малко след смъртта му отказах пушенето. А цигарата зад ухото… — Той сви рамене. — Отчасти превземка, отчасти суеверие, предполагам. Като тези, които някои поставят на бюрото си или окачват на стената в кутийка с надпис ДА СЕ СЧУПИ СТЪКЛОТО ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ. Понякога казвам, че ще я запаля, ако избухне ядрена война. Стая 1408 за пушачи ли е, господин Остърмайър? Само за случай, че избухне ядрена война?