За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Таби ми донесе една пепси кола, студена, сладка и великолепна, и след като я изпих, се огледах и не можа да сдържа смеха си въпреки болките. Навремето бях написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“ в пералното помещение на една каравана под наем. Задният коридорна къщата ни в Бангор доста приличаше на него, затова имах усещането, че съм затворил кръга и започвам отначало.
В онзи следобед не се осъществи някакъв чудотворен прелом, ако не се смята обикновеното чудо, което придружава всеки опит да сътвориш нещо. Знам само, че след известно време думите потекоха по-бързо, сетне още по-бързо. Хълбокът още ме болеше, гърбът още ме болеше, кракът също, но тези болки отстъпваха на все по-заден план. Спечелих надмощие. Още не изпитвах радост, нито възбуда; тогава още не, но бях завладян от чувството, че съм създал нещо. Бях положил ново начало, а това не беше малко. Най-страшният момент винаги е преди да започнеш.
След това нещата могат да вървят само към по-добро.
7
При мен нещата оттогава вървят само към по-добро. След онзи задушен следобед в задния коридор оперираха крака ми нови два пъти, получих една доста сериозна инфекция и все още гълтам по стотина хапчета на ден, но вече ми махнаха вътрешния фиксатор и продължавам да пиша. В някои дни писането е истинско изтезание. В други — а те стават все повече, защото кракът ми заздравява а мозъкът отново се нагажда към стария начин на живот — пак изпитвам тази радостна възбуда, това чувство на триумф, когато намирам правилните думи и ги редя в правилната последователност. То е също като издигането на самолет: ти си на земята, на земята, на земята… и в следващия миг си горе, носиш се на вълшебно килимче и си господар на всичко долу. Щастлив съм, защото това е работата, за която съм създаден. Все още нямам много сили и успявам да напиша по-малко от половината на онова, което преди написвах за един ден, но ми стигнаха да довърша тази книга и съм благодарен. Писането не ми спаси живота — това направиха изкуството на д-р Дейвид Браун и нежните грижи на жена ми — обаче то продължава да има познатото въздействие: прави живота ми по-ярък и приятен.
Целта на писането не е да натрупаш пари, да спечелиш слава, жени или приятели. Всъщност целта му е единствено да направиш живота на онези, които четат книгите ти — а и твоя собствен — по-богат. Целта му е да си стъпиш на краката, да се справиш, да превъзмогнеш себе си. Да бъдеш щастлив. Щастлив. Част от тази книга — може би прекалено дълга — описва начина, по който аз се научих да го правя. Голяма част е за това как вие можете да го правите по-добре. Останалото — и може би най-хубавото — е повече или по-малко позволение: вие можете, вие имате право и ако притежавате достатъчно кураж да поставите началото, вие също ще успеете. Писането е магия, сокът на живота — подобно на всяко друго творчество. И този сок е безплатен. Така че пийте.
Пийте и се преизпълвайте.
Допълнение, част I:
Затворена врата, отворена врата
В началото на тази книга, когато описвах късата си кариера на спортен репортер в лисбънския „Уийкли Ентърпрайс“ (всъщност аз представлявах цялата спортна редакция), показах въз основа на един пример как протича процесът на редактиране. Естеството на материала — дописка за спортно събитие — изискваше краткост. Пасажът, който следва, е проза. Това е онзи суров текст, който пиша на затворена врата: голата история, само по чорапи и долно бельо. Препоръчвам ви да го проучите внимателно, преди да прочетете преработения вариант.
Още от въртящата се врата Майк Енслин съзря Остърмайър, директора на хотел „Делфин“, потънал в едно от меките кресла във фоайето. Сърцето на Майк се сви леко. Може би все пак трябваше да взема със себе си проклетия адвокат, помисли си той. Е, вече беше твърде късно. И дори ако Остърмайър беше решил да издига нови пречки между Майк и стая № 1408, не беше толкова страшно; това само щеше да обогати историята, когато накрая я разкажеше.
Когато Майк се откъсна от въртящата се врата, Остърмайър го забеляза, стана и прекоси помещението, протегнал пухкавата си ръка. „Делфин“ се намираше на Шейсет и първа улица, веднага зад ъгъла на Пето авеню — малък, но изискан. Докато поемаше ръката на Остърмайър, като за целта прехвърли малкия си куфар от дясната в лявата ръка, покрай Майк минаха мъж и жена във вечерно облекло. Жената беше блондинка, облечена, разбира се, в черно, а нежният аромат на цветя на парфюма й като че ли обобщаваше цял Ню Йорк. В бара на мецанина някой свиреше на пианото „Нощ и ден“, сякаш за да подчертае обобщението.