Оставих на бара банкнота от двайсет долара, докато минавахме на бегом покрай него.
Той подаде глава през прозорчето за храна и вдигна ръце въпросително.
— Връщаме се веднага.
Втурнахме се през улицата към тухлена сграда с решетки на прозорците и голяма метална врата. Беше започнало да ръми.
— Май не е отворено — отбеляза Куки запъхтяно зад гърба ми.
Почуках на вратата, почаках и после почуках отново. След доста дълго време вратата беше отворена от полузаспало подобие на Хълк.
Реших да се усмихна. Главно защото не исках да си навлека гнева му.
— Здравейте. — Поднесох му картата си. — Името ми е Шарлот Дейвидсън, а това е Куки Ковалски. Частен детектив съм и помагам на полицията на Албукърки при разследването на един случай. — Полуизлъгах. — Може ли да поговоря с вас?
— Не. — Хълк беше кисел, задето са го събудили посред нощ. В сериала никога не се споменаваше за тази специфичност в неговия характер. Трябва да пиша на продуцентите.
И очевидно не беше впечатлен от картата ми. Вместо това извадих двайсет долара.
— Искам да ви задам само няколко въпроса. Търся изчезнала жена.
Той дръпна банкнотата от ръката ми и зачака въпросите ми.
— О! — Извадих снимката на Мими от чантата си. — Виждали ли сте тази жена?
Той я оглежда като че цяла вечност. С тежка въздишка му подадох нова двайсетачка. Ако това продължеше, трябваше да потърся банкомат или щяхме да се озовем в окаяна безизходица.
— Може би — отговори той. Взе новата банкнота от ръката ми и заоглежда снимката по-отблизо. — А, да, това е Моли.
— Моли? — Моли звучеше логично, предвид че името й беше Мими. Би било сравнително лесно да свикне да отговаря на него за разлика от някое като Гуинивиър или Хилдегард.
— Да, почти сигурен съм. Но в момента всички спят.
— Слушай, нали знаеш как ако върху нас се кани да връхлети атомна бомба, няма начин да отложим прощаването си с живота до сутринта?
Той се изсмя. Кой казва, че Хълк няма чувство за хумор?
— Забавна си.
— Добре, мисли за мен като за атомна бойна глава. Наистина не мога да чакам до сутринта.
— Значи искаш да я видиш сега?
Мамка му, мислеше бързо.
— Със скоростта на светлината, приятел. Не си ли същински гений?
Той ми се намръщи в опит да разбере дали не го занасям.
Аз се наклоних към него.
— А после двамата с теб може да изтичаме до кафенето отсреща и да пием по чаша кафе.
— Не си мой тип.
По дяволите. Случи се. Какво прави едно момиче в такъв случай?
— Хубаво, ще ни пуснеш ли да влезем?
— Моят тип повече бие на… зелено.
— О, боже мой. — Извадих последната си двайсетачка. — Направо ме разори.
Той я измъкна измежду пръстите ми и отвори вратата.
— Ще трябва да се подпишете и ми е нужно копие от картата ти. После ще ви заведа при нея.
Пет минути по-късно Куки побутваше спяща жена, увита със сиво одеяло на едно от десетината легла, разхвърляни из помещение, подобно на гимнастически салон.
— Мими? — произнесе тя със силен шепот. За да помогне на Мими да разбере, че бяхме тук за нейно добро, Куки беше заела фенерчето на Хълк и го задържа близо до лицето си. Сърце не ми даваше да й кажа, че прилича на призрак.
