Магьосникът

Кейхил се изправи, без да оставя инструмента.

— Отче, не си прав.

— Какво имаш предвид?

— Ако тоягата беше заровена в гроб, защо нападнаха толкова яростно тук? Ако онова искаше тоягата, просто е трябвало да отиде на гроба и да я изрови. Нямаше нужда да идва тук и да рискува да бъде убито. — Кейхил поклати глава и вдигна лопатата. — Не, това, което търсим, е тук. Това е единственото смислено обяснение.

Тази логика впечатли и Тревър, който дълго се колеба.

— Въпреки това смятам, че трябва да пратим някого да огледа гроба. Може и да не съм прав, толкова пъти съм грешал… но няма да изгубим нищо, ако проверим.

Кейхил се съгласи. Той махна с ръка на хората на Артемис.

— Момчета, вие знаете къде е… встрани от главната улица. Вземете няколко лопати и изкопайте дядката. Ако онова нещо е там, донесете го. Ако не е, върнете се тук. Не се бавете да го заривате. Утре ще го оправим.

Тримата потеглиха без възражения.

Кейхил започна отново да копае и заговори през рамо със свещеника:

— Няма да им отнеме много време. Преди сто години не са ги заравяли толкова дълбоко. Ще се върнат след няколко…

Един асасин се показа на вратата:

— Господин Торн пристигна със семейството си.

Кейхил хвърли лопатата на земята. Докато се качваше по стъпалата, се запита колко ли боеспособни мъже са му останали и какви поражения ще види утре. После забеляза колко ниско се е спуснало слънцето и си пожела на сутринта да го види отново. Когато излезе на първия етаж, видя асасините, въоръжени до зъби, да стоят пред входовете, втренчили бдителни очи в близката гора.

Торн пренасяше куфарите, движеше се изненадващо спокойно. В сравнение с него Кейхил изглеждаше паникьосан. Изчака Ребека да отведе момчето и момичето в кухнята и Торн да остане сам във фоайето. Той проверяваше колта си и допълваше пълнителите. Кейхил забеляза, че носеше допълнителни пълнители дори в каубойските си ботуши. Заговори отсечено:

— Смятаме, че тук е скрито нещо, което той иска да вземе.

Думите му не предизвикаха изненада у Торн.

— Значи има още една причина да се върне. Ще чакаме.

— Какво стана по време на дежурството?

— Някои от твоите хора… — Торн не беше сигурен дали шерифът иска да чуе това, но Кейхил го подкани с ръка да продължи — не се справяха много успешно. Трябваше да разоръжим и тях. Но не се тревожи, никой не беше ранен. — Той се поправи. — По-точно никой не беше убит. Наложи се обаче да счупя няколко ръце. Като изключим това, успяхме да се оправим мирно и тихо. Според мен повечето от тях бяха доволни, че са заключени.

— Много ли беше тежко?

— Като тук — Торн вкара зареден пълнител и дръпна затворния блок. — Хората спореха и се караха за неща отпреди четиридесет години. Старите вражди се разпалиха. — Той подсмъркна. — Това същество използва само това, което е вече налице. По-голямата част от хората се карат все за едно и също. Той… просто ги окуражава. Поне така мисля.