Магьосникът

Антъни и Малъри още сънуваха кошмари и от време на време идваха да спят при тях в спалнята. Торн не се оплакваше. Това бяха последици от ужасното преживяване, но той беше уверен, че те ще се справят. Трябваше само време, а те разполагаха с цялото бъдеще. Нямаше да бързат. Нужни бяха време, много любов и търпение.

От време на време и Торн сънуваше кошмари, но не ги споделяше нито с Ребека, нито с децата. Искаше да им вдъхва сила и смелост, а не страх. Искаше също децата му да пораснат като вярващи. Той самият беше започнал да вярва. Никога нямаше да забрави с какво се сблъска. Не само злото, но и доброто.

Артемис се беше върнал в своя свят, но те си останаха добри приятели и поддържаха връзка. От време на време Торн го напушваше смях, защото дори Кейхил стана редовен посетител на черквата.

Торн смело признаваше, че не разбира напълно вярата и може би никога нямаше да я разбере. Но нямаше да излъже, ако каже, че има вяра. А след всичко, което беше видял, това му беше достатъчно. Поне засега. Някой ден можеше да помъдрее и да открие отговорите, от които се нуждаеше. Но точно сега му стигаше и това, че беше повярвал. И че живее в светлината, която Бог му бе пратил, за да види този живот.

Даа… това беше напълно достатъчно.

Останалото щеше да стане, когато му дойдеше времето.