Версия Пеликан

— Спомняш ли си кои са седемте акционерни дружества?

— Повечето да. Бяха, естествено, изброени под линия в досието, но аз нямам копие от него. На по-голямата част вече възстанових на ръка.

— Може ли да го видя.

— Ще ти го дам. Но е смъртно опасно.

— Ще го прочета по-късно. Кажи ми сега за снимката.

— Матис е от едно градче до Лафайет и в младите си години е представлявал доста добър източник на средства за политиците в Южна Луизиана. И тогава все е бил в сянка, все някъде отзад, дори когато е давал пари. Доста е похарчил за демократите на местна почва и за републиканците в национален мащаб. От тогава насам много големи клечки във Вашингтон са го канили на вечеря. Никога не е искал да се изтъква, но толкова пари трудно се скриват, особено пък когато се дават на политици. Преди седем години, когато президентът беше вицепрезидент, посетил Ню Орлиънс с цел набиране на средства за Републиканската партия. Всичките големи тежкари били там, включително и Матис. Едно място на вечерята струвало десет хиляди долара, така че пресата се опитала да се промъкне вътре. И някакъв фотограф успял да щракне Матис да се ръкува с вицепрезидента. На другия ден снимката излязла във вестника. Чудесна е. Усмихват си се сладко като първи приятели.

— Лесно ще я намерим.

— Аз я залепих на последната страница на досието, просто за кеф. Голяма смешка, а?

— Ще се размажа от удоволствие.

— Матис изчезнал от сцената преди няколко години и сега се твърди, че живее на няколко места. Страшно ексцентрична личност. Дел Греко каза, че повечето хора го мислят за съвсем откачен.

Магнетофонът изпиука и Грей се наведе да смени лентата. Дарби се изправи и протегна дългите си крака. Той я наблюдаваше, докато нагласяше ролката. Две други вече бяха напълнени и съответно маркирани.

— Уморена ли си? — запита той.

— Не мога да спя напоследък. Още колко въпроса имаш?

— Още колко знаеш?

— Основното го минахме. Има някои празнини, които можем да попълним сутринта.

Грей изключи магнетофона и се изправи. Тя бе застанала до прозореца, протягаше се и се прозяваше. Той се отпусна на канапето.

— Какво стана с косата ти? — попита след малко Грей.

Дарби седна и опря стъпала на ръба на стола си. Ноктите на краката й бяха лакирани в червено. Тя заби брадичка в коленете си.

— Оставих я в един хотел в Ню Орлиънс. Откъде знаеш за нея?

— Видях твоя снимка.

— Откъде?

— Всъщност бяха три. Две от годишника на Тулейн и една от университета на Аризона.

— Кой ти ги изпрати?

— Имам си хора. Пратиха ги по факса, така че не бяха много хубави. Но страхотната коса се виждаше ясно.

— Бих предпочела да не го беше правил.