Бонбонени обувки

Аз свих рамене. Това никога не ме е интересувало. Ние винаги сме били заедно. Не сме имали нужда от никого...

– Просто ми хрумна, че може да си го познавала – каза Зози. – Тогава си била на шест или на седем, затова си помислих... – тя се заигра с дрънкулките на гривната си и ми се стори, че се опитва да ми каже нещо, но не иска да го изрече с думи.

– Какво? – попитах аз.

– Ами... погледни косата ѝ – Зози сложи ръка на главата на Розет. Косата ѝ е с цвят на нарязано манго, много къдрава и мека. – Погледни очите ѝ.

Очите на Розет са много светли, сивозелени, точно като на котка, кръгли като монети.

– Не ти ли прилича на някого?

Замислих се.

– Мисли, Нану. Рижа коса, зелени очи. И много вироглава.

– Не Рижия, нали? – аз се разсмях, но изведнъж потръпнах и ми се прииска Зози да не говори повече за това.

– Защо не? – попита тя.

– Просто знам, че не е той.

Всъщност никога не бях се замисляла за бащата на Розет. Може би дълбоко в себе си продължавам да вярвам, че тя никога не е имала баща, че феите са я донесли, както казваше старата дама.

Бебето на феите. Особено бебе.

Искам да кажа, че не е честно да говорят така за нея – че е глупава или бавно развиваща се, или умствено изостанала. Особено бебе, казвахме ние. Особено, тоест различно. Мама не иска да се различаваме от другите, но Розет просто е различна, толкова ли е лошо това?

Тиери все разправя, че трябва да я заведем на лекар. На терапевт, на логопед и при разни специалисти, сякаш специалистите могат да те излекуват от това да си различен.

Но за различните няма лек. Зози вече ме научи на това. И как Рижия ще е баща на Розет? Ами че той никога не я беше виждал. Дори не знаеше как се казва...

– Не може той да е бащата на Розет – казах аз, макар че вече не бях сигурна.

– Е, тогава кой? – попита Зози.

– Не знам. Но не е Рижия.

– Защо?

– Защото щеше да остане с нас, затова. Нямаше да ни остави да си отидем.

– Може би не е знаел – каза тя. – Може би майка ти изобщо не му е казала. В края на краищата не е казала на теб.

Тогава аз се разплаках. Глупаво е, знам. Мразя да плача, но кой знае защо не можех да се спра. Сякаш нещо в мен избухна – и вече не можех да разбера дали мразя Рижия, или го обичам още повече...

– Ш-шт, Нану – Зози ме прегърна. – Всичко е наред.

Аз зарових лице в рамото ѝ. Тя беше с голям стар пуловер и от притискане в него плетката се отпечата на лицето ми. Исках да ѝ кажа, че нищо не е наред. Че възрастните винаги казват така, когато не искат децата да научат истината, и в повечето случаи това, че всичко е наред, е лъжа.

Възрастните винаги лъжат.