Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Кукла номер едно: мадам Люзерон. Висока и суха, с рокля от парче тафта, вързана с овехтяла панделка. С коса от памук, малки черни обувчици и тъмен шал. Чертите ѝ са нарисувани с флумастер – Нану прави напрегната гримаса, докато се мъчи да придаде на щипката точното изражение, – има дори памучно копие на кученцето ѝ, вързано за колана на госпожата с парче тел. Мисля, че ще се получи; а с косъма от косата ѝ, който внимателно свалихме от гърба на палтото ѝ, ще довършим фигурката.
Кукла номер две е самата Анук. Дребните фигурки, които тя прави, са невероятно точни: тази кукла има същата къдрава коса като нейната и е облечена с жълта дреха, а на рамото ѝ е кацнал Чехълчо, изработен от сива вълна.
Кукла номер три е Тиери льо Тресе с мобилен телефон в ръка.
Кукла номер четири е Виан Роше, облечена в алена вечерна рокля вместо обичайната черна. Всъщност досега само веднъж съм я виждала в червено. Но в представите на Анук мама носи червено – цвета на живота, любовта и магията. Интересно. Мога да го използвам. Но може би по-късно, когато му дойде времето.
А дотогава имам друга работа, не на последно място в сладкарницата, където с бързото наближаване на Коледа идва време да се привличат клиенти, да се проучва кой се е държал добре и кой – зле, да се опитват, вкусват, пробват зимните специалитети, може би да се добави по нещичко в тях.
Шоколадът може да бъде средство за постигане на много неща. Нашите домашно приготвени трюфели – все още най-търсените – са поръсени със смес от какао на прах, захар и няколко добавки, които майка ми със сигурност не би одобрила, но които гарантират не само че клиентите ни ще останат доволни, но и че ще се чувстват свежи, изпълнени с енергия и ще искат още. Днес продадохме трийсет и шест кутии само от тях, като получихме поръчки за още десет. С тази бързина до Коледа ще продаваме по сто на ден.
Днес Тиери се появи към пет часа, за да докладва как върви ремонтът. Изглеждаше малко стъписан от необичайното оживление в сладкарницата и както ми се стори, неприятно изненадан.
– Тук е като във фабрика – отбеляза той и кимна към вратата на кухнята, където Виан правеше "кралски просячета" с дебели резени портокал, черен шоколад и поръсени със захарни пръчици, боядисани в златно, толкова красиви, че да ви е жал да ги изядете; а освен това идеални за сезона. – Тя почива ли си изобщо?
Аз се усмихнах.
– Е, около Коледа винаги е напрегнато.
Тиери подсмръкна.
– Ще се радвам, когато всичко приключи. Никога досега не съм бързал толкова с ремонт. Все пак мисля, че ще си струва – особено ако го завърша навреме...
Видях как Анук го изгледа, докато сядаше на масата при Розет.
– Не се тревожи – каза ѝ той. – Обещанието си е обещание. Това ще бъде най-хубавата Коледа. Ще бъдем само четиримата на "Рю дьо ла Кроа". Можем да отидем на нощната служба в "Сакре Кьор". Няма ли да е прекрасно?
– Може би – отвърна тя равнодушно.
Забелязах как Тиери тихо въздъхна от досада. Анук може да бъде много упорита, а неприязънта ѝ към него е очевидна. Може би е заради Рижия, който все така не идва, но неизменно присъства в мислите ѝ. Аз, разбира се, го виждам често, един-два пъти горе на хълма, веднъж на "Плас дю Тертр", веднъж на стълбите до въжения лифт: винаги забързан, с плетена шапка на главата, сякаш се страхува да не го познаят.
Освен това се срещах още няколко пъти с него в пансиона, където е отседнал, за да проверя как е, да му наговоря куп лъжи, да осребря чековете му и да се погрижа да кротува. Той е разбираемо нетърпелив и дори малко обиден, че Виан все още не го е повикала. Освен това работи по цял ден при Тиери – от осем сутринта до късно вечер – и понякога си тръгва от "Рю дьо ла Кроа" толкова уморен, че няма сили дори да яде, връща се в пансиона и спи като пребит.
Колкото до Виан, долавям тревогата ѝ и разочарованието ѝ. Тя още не е ходила на "Рю дьо ла Кроа". На Анук също ѝ е забранено да ходи там. Ако Рижия иска да ни види, ще дойде, казва Виан. Ако не иска – тогава... Негова воля.
Сега Тиери ми се стори по-нетърпелив от всякога. Влезе в кухнята, където Виан грижливо нареждаше готовите "просячета" върху хартия за печене. Имаше нещо крадливо в начина, по който той дръпна открехнатата врата; и цветовете му станаха по-ярки от обикновено, целите обагрени в алени и пурпурни нюанси.
– Цяла седмица не мога да те видя – силният му глас се разнесе из цялата сладкарница. Гласът на Виан е по-трудно доловим: стори ми се, че промърмори някакво възражение. Шум като от боричкане. Тролският му смях. – Хайде. Само една целувка. Липсваше ми, Ян.