Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Стори ми се спокоен и любезен, но твърде сходен със събратята си: мърмореше изтъркани думи на утеха и очите му гледаха далеч в отвъдния свят, но не виждаха нищо в нашия. Разказах му обичайната история: че съм вдовица, мадам Роше, и че отивам да живея при роднини. Свещеникът явно не ми повярва, изгледа Анук подозрително, а Розет с дълбока загриженост. Бебето може да не оживее, каза ми той сериозно, нима ще допусна детето ми да умре некръстено?
Изпратих Анук в един пансион наблизо, докато аз бавно се възстановявах и следях Розет. Пансионът се намираше в малко селце на име Ле Лавьоз, на брега на Лоара. И там намерих убежище, когато Розет укрепна и свещеникът стана по-настоятелен.
Защото любезността може да убива със същата лекота като грубостта, а свещеникът – казваше се отец Льоблан – беше предприел независимо проучване за мои роднини в областта, включително за това кой може да се грижи за по-голямата ми дъщеря, къде е ходила на училище, както и за съдбата на въображаемия мосю Роше – проучване, което несъмнено щеше да го отведе до истината.
Затова една сутрин аз взех Розет и отидох с такси в Ле Лавьоз. Пансионът беше евтин и скромен: имаше една-единствена стая с газова печка и двойно легло с дюшек, провиснал почти до пода. Розет все така не искаше да се храни и гласът ѝ беше слаб и жален като котешко мяукане, което сякаш повтаряше като ехо писъка на вятъра. По-лошото беше, че понякога тя спираше да диша в разстояние на пет-десет секунди, после с хълцане и сумтене отново поемаше дъх, сякаш след кратък размисъл решаваше да се върне – поне временно – в света на живите.
Останахме в пансиона две нощи. После малко преди Нова година дойде снегът и поръси горчива захар върху черните дървета и пясъчните брегове на Лоара. Аз потърсих друго място, където да отседнем, и една застаряла двойка – Пол и Фрамбоаз – ми предложи стаи над малка пекарна за палачинки.
– Не е много просторно, но е топло – каза Фрамбоаз, напрегната дребна женица с черни като къпини очи. – Освен това ще ми направите услуга, като наглеждате заведението. През зимата го затваряме, понеже няма туристи, така че не се тревожете, никой няма да ви се пречка – тя ме погледна изпитателно и добави: – Това бебе плаче като коте.
Аз кимнах.
– Хм – подсмръкна Фрамбоаз. – Трябва да го заведете на лекар.
– Какво иска да каже? – попитах по-късно Пол, който дойде да ни покаже двете стаи.
Пол, благ старец, който рядко говореше, ме погледна и сви рамене.
– Фрамбоаз е суеверна. Като повечето хора тук. Не го вземайте присърце. Тя не ви желае злото.
Бях прекалено уморена, за да разпитвам. След като се настанихме, Розет започна да се храни по малко, но продължаваше да бъде неспокойна и да не спи добре, и аз попитах Фрамбоаз какво е имала предвид.
– Казват, че котешкото бебе носи лош късмет – каза тя, докато чистеше и без това чистата кухня.
Усмихнах се. Говореше точно като Арманд, скъпата ми приятелка от Ланскене.
– Котешко бебе ли? – попитах аз.
– Аха – продължи Фрамбоаз. – Чувала съм за такива бебета, но досега не бях виждала. Баща ми разправяше, че понякога феите идват нощем и сменят истинските бебета с котета. Но котешките бебета не ядат. Само плачат. И ако някой стори нещо лошо на котешко бебе, феите му дават да се разбере.
Тя присви очи заплашително, после изведнъж се усмихна.
– Това е само поверие, разбира се. И все пак трябва да го заведете на лекар. Котешкото бебе ми изглежда болно.
Последното със сигурност беше вярно. Но аз никога не съм имала доверие на лекари и на свещеници, затова се поколебах и не послушах съвета на старицата. Минаха още три дни, през които Розет продължаваше да пищи и да се задъхва, така че накрая преодолях недоверието си и повиках лекар от Анже.
Лекарят прегледа обстойно Розет. Каза, че трябва да ѝ се направят изследвания. Но плачът ѝ затвърди опасенията му. Според него това беше генетично увреждане, известно като синдром на котешкото мяукане, наречено така заради странните викове, които болните издават. Не е опасно, но е нелечимо; и на този ранен етап лекарят не можеше да предвиди как ще се развие болестта.
– Значи Розет е котешко бебе – заключи Анук.
Фактът, че Розет не е като другите, като че ли я радваше. Анук толкова дълго бе живяла като само дете в семейството и на седем години изглеждаше необичайно зряла. Тя се грижеше за Розет, даваше ѝ биберон, пееше ѝ, люлееше я в стола, който Пол беше донесъл от старата семейна ферма.
– Котешко бебе – говореше ѝ Анук, докато я люлееше.
– Спи, котешко бебе, спи в люлката под дървото.
И Розет като че ли я слушаше. Плачът спираше – поне за известно време. Тя започна да наддава. Спеше по три-четири часа на нощ. Анук казваше, че е от въздуха в Ле Лавьоз и оставяше чинийки с мляко и захар за феите, за да се почерпят, ако случайно дойдат да видят как е котешкото бебе.