Бонбонени обувки

Останахме в пансиона две нощи. После малко преди Нова година дойде снегът и поръси горчива захар върху черните дървета и пясъчните брегове на Лоара. Аз потърсих друго място, където да отседнем, и една застаряла двойка – Пол и Фрамбоаз – ми предложи стаи над малка пекарна за палачинки.

– Не е много просторно, но е топло – каза Фрамбоаз, напрегната дребна женица с черни като къпини очи. – Освен това ще ми направите услуга, като наглеждате заведението. През зимата го затваряме, понеже няма туристи, така че не се тревожете, никой няма да ви се пречка – тя ме погледна изпитателно и добави: – Това бебе плаче като коте.

Аз кимнах.

– Хм – подсмръкна Фрамбоаз. – Трябва да го заведете на лекар.

– Какво иска да каже? – попитах по-късно Пол, който дойде да ни покаже двете стаи.

Пол, благ старец, който рядко говореше, ме погледна и сви рамене.

– Фрамбоаз е суеверна. Като повечето хора тук. Не го вземайте присърце. Тя не ви желае злото.

Бях прекалено уморена, за да разпитвам. След като се настанихме, Розет започна да се храни по малко, но продължаваше да бъде неспокойна и да не спи добре, и аз попитах Фрамбоаз какво е имала предвид.

– Казват, че котешкото бебе носи лош късмет – каза тя, докато чистеше и без това чистата кухня.

Усмихнах се. Говореше точно като Арманд, скъпата ми приятелка от Ланскене.

– Котешко бебе ли? – попитах аз.

– Аха – продължи Фрамбоаз. – Чувала съм за такива бебета, но досега не бях виждала. Баща ми разправяше, че понякога феите идват нощем и сменят истинските бебета с котета. Но котешките бебета не ядат. Само плачат. И ако някой стори нещо лошо на котешко бебе, феите му дават да се разбере.

Тя присви очи заплашително, после изведнъж се усмихна.

– Това е само поверие, разбира се. И все пак трябва да го заведете на лекар. Котешкото бебе ми изглежда болно.

Последното със сигурност беше вярно. Но аз никога не съм имала доверие на лекари и на свещеници, затова се поколебах и не послушах съвета на старицата. Минаха още три дни, през които Розет продължаваше да пищи и да се задъхва, така че накрая преодолях недоверието си и повиках лекар от Анже.

Лекарят прегледа обстойно Розет. Каза, че трябва да ѝ се направят изследвания. Но плачът ѝ затвърди опасенията му. Според него това беше генетично увреждане, известно като синдром на котешкото мяукане, наречено така заради странните викове, които болните издават. Не е опасно, но е нелечимо; и на този ранен етап лекарят не можеше да предвиди как ще се развие болестта.

– Значи Розет е котешко бебе – заключи Анук.

Фактът, че Розет не е като другите, като че ли я радваше. Анук толкова дълго бе живяла като само дете в семейството и на седем години изглеждаше необичайно зряла. Тя се грижеше за Розет, даваше ѝ биберон, пееше ѝ, люлееше я в стола, който Пол беше донесъл от старата семейна ферма.

– Котешко бебе – говореше ѝ Анук, докато я люлееше.

– Спи, котешко бебе, спи в люлката под дървото.

И Розет като че ли я слушаше. Плачът спираше – поне за известно време. Тя започна да наддава. Спеше по три-четири часа на нощ. Анук казваше, че е от въздуха в Ле Лавьоз и оставяше чинийки с мляко и захар за феите, за да се почерпят, ако случайно дойдат да видят как е котешкото бебе.