Врагът на Господа

— Сега ще ти кажа аз какво си направил — каза Артур с гневен глас, но толкова тихо, че да не може никой от приближаващите сакси да го чуе, — налял си вода в мелницата на Сердик. Ние току-що почти се справихме с Аел. И сега благодарение на теб и на нашата победа Сердик е два пъти по-силен от преди. Ето това си направил! Боговете да са ни на помощ! — Артур хвърли юздите на коня си в ръцете на Ланселот — нова обида за гордия Ланселот, смъкна се от гърба на Ламрей, оправи кървавото си наметало и погледна надменно към саксите.

За първи път виждах Сердик. Всички менестрели го описват като зъл дух с дяволски копита и отровни зъби на змия, всъщност той беше нисък, слабичък мъж с рядка руса коса, сресана право назад и завързана на топка на тила. Имаше много светла кожа и високо чело, а брадичката му — тясна и гладко обръсната. Устните му бяха тънки, носът — остър, а очите му светли с цвят на поточе в мъгливо утро. Лицето на Аел издаваше всяка негова емоция. Сердик беше различен. Още щом го видях се зачудих дали изобщо му се случва да загуби контрол над изражението си и да позволи чертите му да разкрият неговите мисли. Той носеше римски нагръдник, вълнени карирани панталони по крака и наметало от лисичи кожи. Изглеждаше спретнат и педантичен. Всъщност ако не беше златото на врата и по ръцете му, щях да го взема за някой писар. Само дето очите му не бяха очи на чиновник — тези светли очи не пропускаха нищо и не издаваха нищо.

— Аз съм Сердик — представи се тихо той.

Артур отстъпи встрани, за да може Кунеглас пръв да си каже името, после и Мюриг реши, че трябва непременно да участва в срещата. Сердик хвърли поглед към двамата мъже, прецени ги за миг като второстепенни фигури и отново се обърна към Артур.

— Нося ти подарък — заяви той и вдигна ръка към старейшината, който го придружаваше. Човекът извади нож със златна връжка и Сердик го поднесе на Артур.

— Подаръкът — преведох думите на Артур — трябва да се даде на нашия крал Кунеглас.

Сердик постави острието на ножа върху лявата си длан и стисна пръстите в юмрук без да сваля нито за миг очи от лицето на Артур. Когато разтвори ръка по острието имаше кръв.

— Подаръкът е за Артур — настоя той.

Артур го взе. Беше необичайно нервен, дали защото се страхуваше от някаква магия, скрита в кървавото острие или пък се страхуваше, че като приема подаръка на Сердик по някакъв начин се обвързва с амбициите на сакския вожд.

— Кажи на краля — обърна се Артур към мен, — че аз нямам подарък за него.

Сердик се усмихна. Една студена усмивка, която ме накара да се замисля как ли изглежда вълкът в очите на загубило се агне.

— Кажи на лорд Артур, че неговият дар е вече в ръцете ми и това е постигнатият мир.

— А ако предпочета войната? — предизвикателно попита Артур. — Тук и сега? — махна той към върха, където се бяха наредили и други завърнали се от преследването копиеносци така че вече се бяхме изравнили по брой с хората на Сердик, ако не бяхме и повече.