Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
Аз сипех заплахи срещу един брадат беззъб сакс, който проклинаше над ръба на щитовете ни опрени един в друг. И точно тогава видях Артур. Зад него се развяваше бялото му наметало, белите му пера се вееха високо над главите на саксите, а лъскавият му щит събори боядисания с кръв бичи череп — щандарта на сакския старейшина. Копието на Артур проблесна и потъна в корема на някакъв сакс, където и остана. Артур измъкна Екскалибур. Мечът свистеше наляво и надясно и Ламрей навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в редовете на саксите. След Артур пристигна Агравейн и ужасените сакси се пръснаха пред огромния му кон, после и Ланвал и другите се врязаха в огъналия се вражи фланг.
Хората на Аел бяха смазани като яйца с чук. Просто хукнаха да бягат. Съмнявам се, че тази битка трая повече от десет минути от пускането на кучетата до появата на конете, но пък конниците сякоха и избиваха повече от час докато се наситиха на сакска кръв. Лековъоръжените ни конници яздеха напред назад с крясъци и преследваха бягащите врагове със своите копия, а по-тежките коне на Артур се втурваха сред саксите и ги тъпчеха, копиеносците тичаха след тях и обираха всяка плячка.
Саксите бягаха като сърни. Захвърлиха наметала, ризници, оръжия, само и само да се спасят. Аел се опита да ги спре, но като видя, че тази задача е непосилна, захвърли мечата си кожа и побягна с хората си. Потъна между дърветата миг преди лековъоръжените ни конници да се втурнат след него.
Аз останах сред ранените и убитите. Ранени кучета виеха от болка. Кълхуч се олюляваше на един крак, другият кървеше в бедрото, но раната не беше смъртоносна, така че не му обърнах внимание, а клекнах при Каван. Никога преди това не го бях виждал да плаче, но болките му бяха ужасни, защото мечът на сакския старейшина беше минал през корема му. Хванах ръката му, изтрих сълзите му и му казах, че беше убил нападателя си със своя контриращ удар. Не знам дали бе станало точно така и не ме беше еня, важното бе Каван да повярва, че е станало така. Затова го уверих, че ще премине моста на мечовете с петолъчна звезда на щита си.
— Ти ще си първият от нас, който ще стигне в Отвъдния свят, така че запази ни място на трапезата.
— Непременно, господарю.
— И ние ще дойдем при теб.
Той стисна зъби и изви гръб в желанието си да спре неволния вик на болка. Прегърнах го през врата и допрях лице до неговото. Плачех.
— Кажи на всички в Отвъдния свят — прошепнах аз в ухото му, — че Дерфел Кадарн ти е отдал чест като на храбър мъж.
— Свещеният съд… — промълви той, — аз трябваше…
— Не — прекъснах го аз, — не.
И тогава с тих стон Каван издъхна. Седях до тялото му, клатейки се назад напред от болката в рамото и от мъката, натежала в душата ми. По лицето ми се стичаха сълзи безспир. Исса застана до мен, чудеше се какво да каже и нищо не можа да измисли.
— Винаги е искал да се върне у дома, в Ирландия, и там да умре — отроних аз. А след тази битка можеше да си иде покрит с чест и слава и с много богатства.
— Господарю — обади се Исса.
Мислех, че прави опит да ме успокои, но аз не исках утешения. Смъртта на един храбър мъж заслужава сълзи. Затова не обърнах внимание на Исса, а продължих да държа тялото на Каван, докато душата му се отправяше в своя последен път към моста на мечовете отвъд Пещерата на Круачан.
— Господарю! — каза отново Исса и нещо в гласа му ме накара да вдигна очи.
Сочеше ми на изток към Лондон. Обърнах се да видя какво има, но сълзите замъгляваха погледа ми и аз ядно ги изтрих с ръка.
И тогава видях, че към бойното поле идваше друга войска. Още една войска от покрити с рунтави кожи воини, наредени под щандартите с черепи и бичи рога. Още една войска с кучета и брадви. Още една сакска орда.
Беше дошъл Сердик.
По-късно си дадох сметка, че всички уловки, които бяхме измислили, за да накараме Аел да ни нападне и всичката храна, която изгорихме, за да го заблудим в намеренията си, всичко е било напразно, защото бретуалдата сигурно е знаел, че Сердик идва и то не срещу нас, а срещу собствените си сънародници. Сердик наистина бе тръгнал с намерението да се присъедини към нас и Аел бе решил, че единствената възможност да се противопостави и на двете армии беше да се опита да ги разгроми една по една.