Врагът на Господа

На Аел бе проиграл тази възможност. Конниците на Артур го разбиха, а Сердик пристигна твърде късно, за да се включи в сражението. Сигурно поне за миг този изменник Сердик се е изкушил от мисълта да се втурне срещу Артур. Една бърза атака щеше да ни помете. За една седмица Сердик щеше да се справи и с оцелелите воини на Аел и така да стане единствен владетел на цяла южна Британия. Тази мисъл не може да не го е изкушила, но той се поколеба. Войската му наброяваше близо триста души — напълно достатъчно, за да разгроми бритите, които все още се намираха на върха на възвишението. Но Артур наду сребърния си рог и зовът му достигна до конниците, увлекли се в преследване на Аел и те бързо се върнаха. Не всички, но дошлите бяха достатъчно, за да предпазят Сердик от всякакви тщеславни изкушения. Бронираните конници се появиха на огромните си коне откъм северния му фланг. Той никога не беше виждал тежката кавалерия на Артур в битка. Гледката го смрази и вцепенението му позволи на Сеграмор, Агрикола и Кунеглас да изградят стена от щитове на върха на възвишението. Стената ни беше прекалено крехка, защото повечето от нашите копиеносци все още преследваха войниците на Аел или пък разграбваха храната от неговия лагер.

Всички, които бяхме останали край британските бойни щандарти, се подготвихме за битка, но от пръв поглед личеше, че никак няма да ни е лесно. Набързо изградената ни стена от щитове, не само бе по-тънка, но и по-къса от фронта на Сердик. По това време, разбира се, ние още не знаехме, че срещу нас стои Сердик. Първо си помислихме, че това са закъснели подкрепления, които Аел така и не дочака. Щандартът на тези сакси — боядисан в червено вълчи череп с увиснала под него кожа на мъртвец — нищо не ни говореше. Знаехме, че знамето на Сердик представлява бедрена кост с две конски опашки, закачени в двата й края, а самата кост е закрепена напречно на дълъг кол. Магьосниците на Сердик обаче бяха измислили нов символ и това ни обърка. Към нас тичаха и други брити, изоставили преследването на останките от войската на Аел, за да заздравят нашата стена от щитове. Артур също поведе своите конници към върха. Като стигна до нас, той подкара Ламрей покрай редиците ни. Помня, че бялото му наметало бе изцапано с кръв.