Един от нас

Изведнъж чух шум от гуми по асфалта. Погледнах бързо надолу по пътя към наетата кола и видях, че към нас се е насочил червен лексус. Колата спря и от нея изскочиха двама. Дори и от такова разстояние можех да разбера, че са земни и имат оръжие. Погледнаха в нашата кола, видяха, че е празна, после вдигнаха очи и ни забелязаха.

Когато се обърнах към Хелена, тя вече беше извадила още един пистолет в другата си ръка. Беше сама.

— Къде отиде оня? — попитах озадачено.

В главата ми все още цареше хаос от опитите да разбера какво ми беше казал мъжът, както и заради малкото и безполезно успокоение, че поне един човек с някаква власт знае, че не аз съм убил Рей Хамънд.

— Просто изчезна — каза тя. — Ама че тъпак!

Гледахме с Хелена как двамината се приближават към нас и изваждат оръжията си от преметнатите през рамо кобури. Те бяха съвсем стандартни: раменете им показваха, че някога, много отдавна, са тренирали вдигане на тежести, а коремите — че скоро са пили твърде много бира.

— Какво смяташ? — попитах Хелена, като през това време извадих собствения си пистолет и сложих нов пълнител. — Дали ще уредим въпроса с учтив разговор?

Първият куршум изсвири точно помежду ни.

— Съмнявам се — отвърна тя и започна да стреля.

В началото мъжете останаха по местата си, като очевидно си мислеха, че имат работа с двама аматьори, а не с един. Повечето хора доста пропускат при стрелба, особено от двадесет метра. Но не и Хелена. Тя не пропуска, дори ако й завържеш очите и я излъжеш къде си сложил целта.

Това бързичко им стана ясно и те се юрнаха в различни посоки, като морска вълна, разбиваща се във висока скала. Единият се прехвърли през оградата и попадна в двора на училището, а другият се скри зад една кола.

Хелена продължаваше да стреля, докато и ние се промъквахме зад една кола.

— Този твой приятел доста ни помогна — измърмори тя, докато двамата клекнали презареждахме пистолетите си.

Надзърнах покрай бронята — единият се опитваше да пропълзи от прикритието си по посока на нас.

— Той ми даде кода за записките на Хамънд — казах аз и стрелях. Оня се прибра на мястото си много бързо.

— Добре, ама защо го прави? Какво значение има за него?

Задното стъкло на колата гръмна и се разпиля на хиляди искрици. Хелена се обърна и изстреля два куршума по посока на оградата.

— Не зная — казах аз.

— А кои са тия?

— И това не знам. Защо не отидем да разберем?

Тя ми намигна:

— Поеми оня зад колата!

Изчакахме още четири изстрела, след което чухме две щраквания.

— Хайде.

Скочихме на крака и хукнахме поотделно да заобиколим колата, като постоянно стреляхме. Продължих да стрелям и докато тичахме напред. После откъм оттатъшната страна на оградата се чу вик и видях как Хелена се готви да я прескочи. Спрях за момент стрелбата и се прицелих на около петнайсет сантиметра над багажника на другата кола. Очаквах оня да си помисли, че зареждам и да се покаже. Грешах. Човекът беше решил, че му стига толкова — изведнъж стана и хукна през глава надолу по улицата. Затичах се след него, но той имаше доста преднина и щеше да стигне до колата си много преди мен.