Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
Дори и на тази възраст знаех, че това не са само мои представи. Те наистина бяха там. Ни най-малко не се уплаших, макар че ако видя такова нещо сега, сигурно ще се уплаша. Помислих си: „Страхотно! Ще мога да кажа на татко, че са добре.“ След това минахме покрай тях и всичко стана бяло. Светът се изключи — като лампа, и вече бях на някакво друго място. Не че не можех да си спомня какво е станало. То просто не съществуваше. Нямаше го, беше различно, беше някъде другаде. Споменът спря там завинаги.
В момента, в който изчезваше и избледняваше, видях една широка патинирана плоскост и лед, сякаш това бе нещо, покрай което трябваше да мина по обратния път към съвременността. Чух глас и разбрах, че това е Дек. Говореше тихо и успокоително. За малко изпитах страх, беше ми нервно и ми се прииска да запаля един „Ким“. А най-много исках някой да дойде и или да ни застреля, или да ни освободи.
И ето че отново се озовах на ъгъла на училищния двор, до лампата. Премигнах, потреперих и разбрах, че отново съм в реалния свят, отново съм в своето време.
И че не сме сами.
Хелена стоеше на два метра от мен с пистолет, насочен към един мъж, който стоеше в светлината под лампата. Този път го разпознах. Изглеждаше така, както и тогава, и в закусвалнята, и в кабинета на Хамънд. Беше спокоен, не се страхуваше. Стоеше над всички и всичко.
— Спокойно, Хелена! — казах аз. — Той е един от нас.
15.
— Ти се опита да се върнеш — каза мъжът.
— Не. Опитах се да си спомня.
— То е същото — отвърна той.
— Къде са приятелите ми?
— Там са. Помниш ги, нали?
— Как да ги върна?
Той вдигна рамене.
— Трябва да се върнеш в Лос Анджелис. Може и да успея да помогна, може и да не успея. Техният вид е по-многоброен от моя.
— Но ти си по-могъщ, нали?
— Така се говори, но невинаги се оказва вярно.
Държейки пистолета все така насочен към мъжа в светлината, Хелена се обърна към мен:
— Има ли някаква надежда да ме представиш на човека, Хап? Добрите обноски винаги са ти куцали.
— Извинявай, Хелена, този човек е извънземен.
— Благодаря ти — каза тя и се обърна към него. — И тъй, извънземен боклук, искам веднага да видя ръцете ти вдигнати нагоре!
Мъжът изви вежди, но бавно извади ръце от джобовете и ги вдигна.
— Така по-сигурна ли се чувстваш?
— Не ме поучавай, защото ей сега ще ти пръсна главата.
— Хелена, — казах аз кротко, — не мисля, че трябва да се държиш така.
Тя тропна с крак.
— Той изскочи направо от нищото, Хап. Знаеш, че аз не ги обичам тия работи.
— Не е вярно. Той се появи от моите спомени.
— Спомените съществуват само в умовете на хората, Хап. Те представляват малки електрически искрици в гелообразна среда.
Поклатих глава:
— Не е така. — После погледнах към мъжа. — Нали?
— Наистина не е — отвърна той.
— Тогава защо не мога да си спомня, че съм бил там? Защо след завръщането си никой не може да си спомни нищо?
— Невъзможно е. Все едно да пишеш с черен химикал върху черна хартия.
— Да, много добре. Много умно — отсече Хелена. — Хап, какво да направя?
— Свали пистолета! — казах аз. — Тъй или иначе няма да помогне. Всъщност той дори не е тук.
— Хап, майка ти да не би да е сипала нещо странно в лимонадата?
— Послушайте го — каза мъжът. — Той е прав и рано или късно ще разбере за какво става дума.
— Не разрешавам да поучаваш и него — вметна Хелена. — Това е моя работа.
Направих крачка към нея, доближих се съвсем и тя свали пистолета. Трябва да я познавате поне толкова добре, колкото аз, за да разберете, че беше много уплашена.
— Как става така, че мога да чувам гласа на Дек, след като не мога да отида там?
— Особен случай — отвърна той. — Заради това, което е в главата ти. Никога преди не се е случвало. Направо за книгата на рекордите.
Нищо не разбирах, но продължих да питам.
— Каква е голямата сделка за Хамънд?
— Имаха планове за него, но Лаура Рейнолдс ги обърка.
— Какви планове?
— Няма да повярваш, дори и да ти кажа.
— Пробвай ме. Притежавам висок праг на доверие.
— Просто бъди благодарен, че не успяха. Той не беше прав.
— За какво? Да не възнамерявахте да нападнете?