Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— Какво е станало?
— Нищо. Намерих огърлицата. — Той разтвори длан и безценното бижу на госпожа Мариани блесна в сумрака. — Сега ще дойдеш ли на вечеря?
Върнаха огърлицата и продължиха към апартамента на Паоло, но още щом отвориха вратата, зяпнаха от изненада.
До масичката в хола седеше Мануела, а той, препасан с розова престилка на цветенца, й сервираше плодовата салата на Степ. Всичко друго беше вече изядено.
— Здрасти, аз… извинявай, но… Обадих се, никой не отговаряше и… дойдохме тук, почакахме малко… Мина десет и си казахме — явно няма да дойдат… И започнахме да ядем.
— И как беше? Хареса ли ви?
— О, много добре си се справил! — изтърси Мануела. После млъкна веднага.
— Хубаво, дай ми ключовете от голфа. Ние ще хапнем навън.
— Ама…
— Какво „ама“! Цял следобед съм готвил, а вие ометохте всичко! И имаш очи да ми викаш „ама“! Давай ключовете!
— Ох, добре. Само карай полека, чу ли!
— Между другото, купих от твоите тъпи бисквити с масло. В случай че искаш десерт.
Паоло се усмихна накриво, но умът му вече беше другаде — при сивия голф и всичко, което можеше да му се случи.
Хапнаха палачинки в една сладкарница до Пирамидата. После пиха бира и решиха да не се връщат при Паоло и Мануела — Баби не искаше. Проклинайки брат си и оная негова кифла, Степ зави към хълма Джаниколо и спря на кръстовището до градините, между десетки други коли със замъглени от ласки стъкла. Смени радиостанцията: 92.70 — само романтична музика. Обърна се към Баби, легна отгоре й и напълно забрави за Сицилианеца и синините. Ръчната спирачка му пречеше, винтът на облегалката заяждаше, но дишането му се накъса от страст. Опита се да свали седалката, само че тя беше блокирала. Тогава той опря краката си в пода и се оттласна с всичка сила. Чу се сухо изтракване, седалката падна назад, а заедно с нея — и Баби. Заливаха се от смях, без да им пука за нищо, най-малко — за Паоло и киселата му физиономия. Започнаха да се събличат, сякаш това беше някакво състезание. По едно време Баби забави движенията си, затвори очи и го прегърна, развълнувана от тази нежна лична победа. Като усети, че Степ настоява да продължи по-нататък, го спря.
— Какво правиш?
— Нищо. Опитвам.
Тя го отблъсна ядосана.
— Тук ли?! Първият път трябва да е на някое романтично място с дъх на цветя… да грее луната и…
— Луната си грее, навън е пълно с цветя, мястото не е лошо… Какво повече искаш?!
— Другояче си го представям! — Тя погледна часовника си. — Стана късно, хайде да си ходим.
Опитаха се да изправят седалката, но не успяха и по пътя при всяко рязко потегляне Баби полягаше назад. Умираха си от смях, защото си представяха реакцията на Паоло.
— От един час те чакам! — възмути се той. — Хайде, че трябва да закарам Мануела…
Степ му подхвърли ключовете и реши да обърне всичко на шега:
— Да беше тръгнал с мотора, и без това обичаш да ползваш нещата ми.
Брат му дори не се усмихна, затвори се в хола със своята гостенка. Тогава Степ отиде в стаята, съблече се и се тръшна в леглото. Чувстваше се разбит. Иззад стената долитаха гласове. Заслуша се — Паоло и Мануела се караха.
— Кажи ми истината! — повтаряше той. — Искам да знам цялата истина!
— Казах ти я.
— Не, кажи ми истината!
— Това е, което ти казах.
— Питам те за последен път. Кажи ми истината, искам да знам истината!
— Нали всичко ти казах…
Степ захлупи възглавницата върху лицето си. „Сега Мануела ще пътува към къщи, полегнала на седалката.“ — При тази мисъл заспа развеселен.
52.
Баби се притискаше към гърба му. Струваше й се, че лети, галена от хладен вятър с аромат на цъфнали храсти. „Къде сме? От колко време пътуваме?“ Опита се да изчисли по броя на песните от касетата — първата част току–що беше свършила, сега вървеше втората. Значи повече от час.
Степ дойде да я вземе пред целия клас. Празнуваха стоте дни до края на училището. Приближи се до нея с онази своя усмивка и сърцето й за малко да изхвръкне.
— Ей, да не вземеш сега да умреш! — подкачи я Палина.
А Баби тръгна след него, без да задава въпроси. Той извади от джоба си зелено шалче и й завърза очите, а тя му подаде единия чифт слушалки към своето Sony. Да, сигурно беше минал поне час.