Жената жерав

— И това го казва един вулкан.

— Освен че рушим, ние и изграждаме.

— Не можа да застанеш между нас. Макар че се опита.

— Неизбежно е, господарке. В мига, в който те позна, той влезе в нашата история, а вътре в нея аз мога да го нараня много по-лесно.

— Така ли мислиш? Мислиш, че е лесно?

— Ти вече започна; да го нараняваш — вулканът посочва с жест пожара зад гърба им. — Аз заех това тяло и подпалих света ти. Подпалих и неговия свят. Това е само началото на всичко, което аз и ти ще му причиним, господарке.

— Сигурен ли си, че ти си подпалил пожара? Можеш ли с пълна увереност да твърдиш, че тази разруха е предизвикана от теб?

Вулканът се смръщва.

— Няма да слушам гатанките ти, господарке — поглежда Джордж. — Краят на нашата история не е такъв. Знаеш го.

— Историите изобщо нямат край.

— А, да, права си, но също така и грешиш. Историите свършват и започват отново във всеки един момент. Всичко зависи от това кога ще спреш да разказваш.

Вулканът вече се е приближил плътно до господарката. Цяла вечност двамата не са били толкова близо един до друг, но в същото време близостта им винаги е била пълна. С едно потръпване вулканът излиза от тялото на Рейчъл, зелените му очи греят, а Рейчъл рухва на тревата и изпада вън от бойното поле. Вулканът посяга към собствените си гърди и ги разтваря, оголвайки гранитното си сърце, биещо сред разтопено олово.

Куршумът е все така заседнал в него.

— Искам това да свърши, господарке — казва той, тържествено и тихо. — Победата е твоя. Сега разбирам, че винаги е била твоя — и коленичи пред нея.

— Победа няма — отвръща тя. — Няма триумф за мен.

— Искам от теб същото, което ти поиска от него, господарке, нищо повече. Освободи ме. Дай ми прошка, сега моля за нея.

— И кой ще остане на света, за да даде прошка на мен? Не смятам, че в края на историята той ще успее да събере сили да ме пусне да си ида.

— Това е вечният парадокс, господарке. Единственият, който може да ни освободи, е твърде добър, за да го стори.

Той отпуска глава назад, затваря очи и й предлага оголеното си сърце, биещо в кратера му.

— Сега. Моля те.

Тя може да чака още, знае го. Може вечно да удължава тяхната обща история, но също така знае, че никога няма да излезе от този миг тук и сега, не и докато историята им не бъде доразказана веднъж завинаги. Вулканът е прав. Историята им може да завърши само така. Друг финал никога не е бил възможен.

И затова господарката потъва в скръб, плачът й е по-огромен от небесата, сълзите й са цял океан.

Вулканът чака мълчаливо.

Движението й е съвсем леко. Първо посяга към гърдите му и вади оттам куршума, куршума — частица от самата нея. Стисва го в юмрука си и когато отново разтваря пръсти, от него няма и следа. Вулканът ридае, покрусен от загубата му. Господарката изтрива сълзите от очите му и зачаква той отново да се овладее, връща му жеста на учтиво търпение, който той току-що й беше направил.