Розариум
- Автор: Томов Георги
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2346-9
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Розариум». Краткое содержание книги:
Един мъж е поставен на кръстопът — трябва ли да пожертва себе си в името на семейството? Има ли право да налага справедливост чрез лично отмъщение? Къде е границата на човешкия морал?
Възелът на съдбата се заплита и по всичко изглежда, че отговорите се крият в стремежа към съвършената любов — така, както е описана преди 6 века в The Rosarium Рhilosophorum — философската база на алхимията.
— Тръгвам. Мога ли да взема дискавърито?
Стария ме изпрати до външната врата:
— Добре ли си обмислил всичко? Предлагам ти все пак да не прибързваш. Надявам се Стоил да не се сърди, ако по някаква причина оттеглиш…
— Мисля, че му го дължим. След толкова години… Колкото повече тайни знае един човек, по-невъзможно е да бъде заменен. Стоил е в час с всичко, той ще се справи по-добре и по-бързо от всеки друг. Най-важното е, че у него има увереност, че „го може“ — с всяка следваща дума изпитвах все по-осезаемо облекчение.
— И амбицията, че е бил несправедливо подценен. А ти какво мислиш да правиш?
— Като начало ще отида в Индия и ще стана йога.
— Шегуваш се!
— За йогата — да. За известно време ще се разделим с Ивета — малко да си починем един от друг. „Може би ако ѝ бях казал, че Кристалин Котраков е мъртъв…“ Мисля да попътувам. Не е лошо човек да потърси себе си.
— Не е лошо, прав си. Попътувай — Стария сложи ръка на рамото ми. — И не се притеснявай, ние тук ще се оправим.
Докато карах по магистралата, си мислех за Стария и предложението му „да не прибързвам“. Това — след като вече си бяхме стиснали ръцете, че ще напусна холдинга. Засмях се. Стария ми беше ясен — след толкова години заедно.
Преди първия тунел на Витиня отбих и спрях. Бил съм с много жени. Плакали са преди, плакали са след, но не и по време на секс. Между мен и Кристина се получи нещо различно от всичко, което бях преживявал до онзи момент. Емоционално и духовно, а не само физическо изживяване. Отдаване и сливане. Извисяване и пречистване. Розариум.
Облегнах се назад.
Мирисът на сухи треви, устните с вкус на малини, копринената кожа под възглавничките на пръстите ми. Препускащият пулс. Сподавените хлипове. Соленият вкус на сълзите.
„Защо се разплака, докато се любим!“
„Благодаря ти за думата «любим» — всичко, което изпитвам към теб, е в тази дума.“
Това беше едва сутринта, а все едно бяха минали години. Позвъних ѝ:
— Бранимир съм. Удобно ли е?
— Да…
— Искам да ти кажа кое — според мен — в пирамидата на Маслоу не работи.
— Интересно…
— В неговата схема не се включва потребността от справедливост. Справедливост на наказанията и справедливост при поощренията. И проблемът е, че оценката за това е субективна. И би довела до завист, но Маслоу е бил прекалено голям хуманист и е виждал единствено доброто у хората.
— Чудесно. Можеш да развиеш тази теза — има хляб в нея. Ще се представя графично като сянка на пирамидата — смехът на Кристина прозвуча сковано.
— Да не говорим за случаите, когато двама души обичат една жена, а тя няма как да откликне и на двамата… Всъщност ти се обаждам за друго — за онова, което казва Маслоу за любовта. То е в пряка връзка с Розариума, нали?
— Да, част от материалите за статията.
— Генералната идея, ако не се лъжа, е „Бъди какъвто си“. Има подобна сентенция — „Стани какъвто си!“ — на Пиндар. Не че имам идея кой е той.
— Древногръцки поет — да не повярва човек какви неща знаеш — каза сухо.
Погледнах часовника на ръката си — 20:17. По това време порядъчните хора вечерят. Често — не сами.
— Заета ли си в момента?
— Не точно, но не е удобно. Извинявай. Ще ти звънна по-късно.
Връзката прекъсна. Не очаквах такова развитие на нещата.
— А сега какво? — запитах се гласно. — Връщам се и след час съм у дома, в удобната си къща в Бояна? Моля Ивета да си простим и започнем начисто, а утре отивам в офиса и се държа все едно току-що съм се пробудил от будна кома?
Запалих двигателя и потеглих с ляв мигач. Освен за включване в движението, левият мигач се използва и при пълен обратен. „Няма връщане назад!“ В тунела бе тъмно като в „прокурорска съвест“ — както би казала Ивета. Или като в „дълбините на собствената ни Сянка“ — както би казала Кристина. Излязох с пълна газ, със съзнанието, че на първия завой обикновено дебнат катаджии. Спрат ли ме — ще се върна обратно. Ако по един път те спират катаджии, значи това не е твоят път. Нямаше ги, засега, но до морето ще имат още възможности. Всъщност си бях измислил „китайската“ поговорка за пътя и спъването.
Мобилният ми звънна. Кристина.
— Ти къде си в момента?
— А ти вече можеш ли да говориш? — отвърнах с въпрос.
— Вече — да.
— След първия тунел на Витиня. На път за Индия съм — ще ставам йога. Но ми се искаше първо да довърша втората баня. Стига да ми имаш достатъчно доверие…
— Не почвай без мен. Пак ще забъркаш някоя каша.
— Веднага ли тръгваш? — попитах плахо.
— Не. Не мога. Пила съм. Утре сутрин.
— Да дойда да те взема от Търново?
— Не. Виж — много съм разстроена в момента.