Розариум

Десетина километра по-нататък пътят бе препречен от кротко полегнал на шосето камион. До него бе спряла полицейска кола. Изнервени водачи пушеха нетърпеливо, скупчени пред колоната от неподвижни превозни средства. Хората винаги припират за някъде, за „една работа“ или „едни пари“, едва ли някой се е засилил към „единение на душите“ или „ново начало“…

„Никога няма да изоставя Рая. Тя е най-важният човек в живота ми!“ — писах на Ивета.

Какво ли е станало е „пациентката“ на Кристина? Спомних си, че когато купихме къщата в Бояна, Ванчо Добър-ден — момчето на съседите — беше на пет-шест, значи в момента е някъде на двайсет и три. Толкова бяхме свикнали е него, че изобщо не ни правеше впечатление как изглежда. Колко ли години живеят хората е лек синдром на Даун? Синът на Кристина трябва да е на двайсет и една.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно.“

Колоната пред мен се раздвижи. Полицейската кола се бе преместила и освободила място за преминаване. „Ще те чакам в Старо Стефаново. Довършвам втората баня и тръгваме за Индия.“ Отзад се чуха клаксони. Запалих двигателя. „Пътьом ще минем през Нова Зеландия“ — натиснах бутона за изпращане и, странно спокоен — въпреки надигащото се цунами зад гърба ми, — прибрах телефона в жабката и направих пълен обратен.

В кадифената тъма — далеч на изток — небето се единеше със земята.