Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
На другата сутрин се събудих покрит с една педя сняг. Отворът за дима бе оставен отворен и падналият дебел сняг бе полузаринал лагера. Никой не се впечатли особено.
— Обуй това — каза Алба и ми подаде обувките, над които работеше цяла зима.
— Защо да не нося своите обувки?
— Уших ги с шевовете навътре, за да не се събира по тях сняг. Кожата е от главата на боазо — най-дебелата и здрава кожа. Върви да ги обуеш днес. — Настоя да облека и най-хубавата си зимна дреха, наметало от вълча кожа, което обаче ми стоеше смешно, защото преди го беше носил Раса и Алба го бе удължила с кожа от сърна. Самият Раса се бе пременил с колана си на нояде, с увесени челюсти на животни, шапка с пришити амулети и тежко наметало от меч кожа. Не го бях виждал да ги носи всичките едновременно, нов беше и късият жезъл, усукан в червени и сини панделки и куп малки звънчета. Когато предложих аз да взема свещения барабан, Раса поклати глава и ми махна да изляза от шатрата пред него.
Навън вече чакаха ловците, наконтен като за панаир. Някои бяха облекли тъмносини туники; платът бе закупен от търговците, а жените го бяха съшили с червени и жълти панделки. Други носеха обичайните си кожени дрехи, но добавили разноцветни шапки и колани, и завързали смърчови клонки за ръкавите си. Всички изглеждаха обхванати от нетърпение и възбуда; едва след няколко секунди забелязах, че не носят обичайните си ловни лъкове и стрели пръчки и дървени капани, а масивни копия, с груби дръжки от дърво и широк метален връх.
Нямах време да разпитам ловците защо са сменили снаряжението си, защото тук Раса тържествено излезе от шатрата и бавно прегази снега до плоския камък в центъра на лагера. На всяка стъпка леко разклащаше звънчетата по жезъла си и припяваше непозната за мен песен. Думите бяха странни, на език, различен от това, което бях учил през зимата. Когато стигна до камъка, Раса постави на него магическия си барабан и се обърна на юг. Вдигна жезъла три пъти и изрече предполагам заклинание. После бръкна под наметалото с дясната ръка, измъкна нещо изпод лявата си мишница и го вдигна така, че да го видят всички. Беше арпа пръстен, но не пиринчен. Предположих, че е златен; убедих се, когато Раса го хвърли върху кожата на барабана — звукът при падането бе по-тъп и тежък от този на неблагородния метал.
Раса потропа с жезъла по ръба на барабана. Златната арпа се плъзна по изпънатата кожа и застина на място. Всички проточиха вратове да видят на кой точно символ. Лежеше върху змиеобразния знак за планина. През тълпата пробяга блажена тръпка. Дребните, подвижни мъже се спогледаха и кимнаха доволно. Предците гледаха и одобряваха. Нояде пак потропа по барабана с жезъла и този път златният пръстен застана върху фигурата на мечка. Сега забелязах, че мъжете са озадачени, почти скептични. Раса долови колебанието им. Вместо да удари за трети път с жезъла, грабна златната арпа и с вик, подобен на гневния писък на чапла, го хвърли нагоре, така че да падне върху кожата на барабана. Пръстенът случайно улучи ръба и започна да се търкаля, първо по него, после закриволичи, не много сигурно, докато накрая спря, за миг остана изправен, после бавно се прекатури на една страна и легна с лекото трептене на паднала върху игрална маса монета. Всички отново се приведоха напред — този път арпата лежеше върху знака на моята сянка от сайвото, мечката.
Без да се колебае, Раса отиде при най-близкия ловец, взе копието му и постави златния пръстен на острието. После дойде при мен и с тържествен жест пъхна копието в ръката ми.
Барабанът беше решил. Ловците се пръснаха за ските си, а Раса ме отведе при Алба и майка ѝ, които гледаха от шатрата ни. Алба коленичи в снега и завърза ските ми. Когато се изправи, понечих да я прегърна. За мое разочарование тя отскочи назад, сякаш я бях ударил. Отстъпи, ясно показвайки, че не иска да има нищо общо с мен. Озадачен и малко обиден, последвах баща ѝ при сформиращата се групичка. Водеше я мъжът, който повика Раса от землянката. Познах го по гласа. Само той не носеше копие, а дълъг ловен лък от върба, увит с брезова кора. Лъкът нямаше тетива, а към върха му бе привързана смърчова клонка. Зад него се нареди Раса с наметалото си от меча кожа, после аз и ловците, в колона по един. В пълно мълчание напуснахме лагера и подкарахме през гората след мъжа с лъка. Нямам представа как се ориентираше той, след като снегът бе изтрил всички следи, но водеше уверено и аз едва издържах на темпото. От време на време забавяше, за да мога да си поема въздух, а и се чудех на търпението на ловците зад мен, които сигурно ме мислеха за полусакат.