Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
— При моите хора — казах, — има филги, духове. Сам съм ги виждал преди смърт. Те са огледалният ни образ от другия свят. Появят ли се, приличат досущ на нас. А дали аз имам животно-сянка?
Раса се пресегна към барабана, който винаги му беше подръка. Постави арпата на опънатата кожа и без дори да затвори очи или запее заклинанието, потропа веднъж с показалец. Арпата подскочи, удари дървения ръб и се върна обратно, приземявайки се върху образа на мечка.
Осмелих се да изкажа съмнение.
— Как да съм сигурен, че сянката ми е точно мечка?
— Решено е още при раждането ти.
— Но аз съм роден на остров насред океана, там няма мечки.
— Може мечката да е изиграла роля в живота на родителите.
Замислих се за момент.
— Разказвали са ми, че баща ми срещнал майка ми на връщане от пътуване до Норвегия, където трябвало да достави една полярна мечка. Само че мечката вече я нямало седмици, преди да види майка ми, а и бездруго животното умряло скоро след прехода.
— Със сигурност е умряла около раждането ти — твърдо каза Раса. — Оттогава духът на мечката те пази. Той е твоят късмет. Мечката е най-могъщото от всички животи. Умът ѝ е колкото човешкия, силата — като за деветима.
Преди слънцето да се спусне зад хоризонта за зимата, Раса предложи, че ако искам да науча повече за сайвото, няма да е зле да го посетя лично. Колебаех се. Казах му, че досегашният ми опит с отвъдното се свежда до кратки пророчески видения, обикновено в присъствието на хора, притежаващи дарбата, и че преживяването често е страшно и неприятно. Признах си, че едва ли ще имам куража да вляза в света на духовете нарочно и сам. Той ме увери, че животното ми пазител ще бди над мен и че той самият ще ми помогне да премина границата.
— Пророческата ти дарба показва, че ти бездруго живеещ толкова близо до сайвото, че можеш да надзърташ през воала, който ги дели. Аз само предлагам изцяло да го отметнеш и да откриеш какво има от другата страна.
— А как да съм сигурен, че ще мога да се върна?
— Това също мога да уредя, с помощта на Алба — отговори той.
На следващия ден ни събуди много преди разсъмване. Вече беше напалил малък огън и разчистил дъното на шатрата, колкото да седна с кръстосани крака върху един квадрат еленова кожа. Беше поставена с кожата надолу, а по гладката страна бяха изрисувани четири бели линии — фигурата, която вече познавах от руните и саксонските уонди. Раса ме накара да седна в централния квадрат; Алба клекна с лице към мен.
— Като моя дъщеря е наследила част от силата ми — каза той. — Ако е близо до теб, може да я срещнеш в сайвото.
Присъствието на Алба ми вдъхна увереност, но все още бях нервен. Тя развърза малката кожена кесия, която носеше на колана си при лов и изтръска съдържанието ѝ на кожата пред мен. Червените шапчици на бели точки бяха избелели до бледорозово, но все пак разпознах изсушени, спаружени гъби. Алба ги вдигна внимателно и нежно опипа грубата им повърхност, докато избра три от най-малките. Внимателно върна останалите в кесията, остави две от гъбите на кожата, а третата пъхна в устата си. Започна бавно да дъвче, като през цялото време не сваляше очи от мен. След малко изплю гъбата в шепа, протегна ръка към мен и каза, „Яж“. Аз поех топлата, влажна топка, сложих я на езика си и я глътнах. После всичко се повтори още два пъти.
Седях неподвижно срещу нея и наблюдавах играта на пламъците по лицето ѝ. Очите ѝ оставаха в сянка.
Времето течеше. Не мога да преценя колко дълго съм седял така. Раса стоеше встрани и от време на време разпалваше огъня.
Бавно, много бавно, започнах да напускам тялото си. Усетих го как потрепери, когато се отделих от физическата си същност. Не можех да направя нищо, но не се и страхувах. Обхвана ме лениво доволство. Мисленето ми се забави, тялото ми сякаш олекна. Всичко се замаза и остана само лицето на Алба. Тя не помръдваше, и все пак лицето ѝ се приближаваше все повече и повече. Виждах с изключителна яснота всяка подробност. Висулката на дясното ѝ ухо изпълни полезрението ми. Видях нежните кръвоносни съдове под кожата, мекия мъх. Исках да се пресегна и я схрускам.
Изведнъж земята под краката ми пропадна и се озовах сред нищото. Знаех, че тялото ми е с мен, но това нямаше особено значение. Без каквото и да е усещане за движение, попаднах сред безкраен пейзаж от дървета, сняг и скали, но не изпитвах студ. Плъзгах се над повърхността, сякаш се носех по лек вятър. Дърветата бяха наситено зелени, можех да огледам в подробности всеки лист и бразда по кората им. Снегът отразяваше цветовете на дъгата, кристалите се движеха, сливаха се и се набраздяваха на вълнички. От храстите излетя малка птичка — сянката на Алба. Между две дървета мярнах изправена бяла мечка, беше близо и все пак далеч. Застинала на място се взираше в мен с човешки очи. Чух някой да ми говори, разпознах собствения си глас и отговорих. Чувствах се изпълнен с покой. На пътеката излезе този път тъмнокафява мечка със сведена глава; вървеше тежко и залитайки, и накрая пътищата ни се пресякоха. Когато животното бе на една ръка разстояние, и двамата се заковахме на място. Усетих полъха на птиче крило на бузата си. Мечката бавно се извърна към мен и муцуната ѝ като че ли се изкриви в усмивка.