Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
Нямах представа за какво говори, но го уважавах твърде много, за да се усъмня в искреността му.
— Ще запомня думите ти. Мога да се погрижа за себе си. Твоята задача е по-тежка — да се грижиш за сийдата. Надявам се, че духовете винаги ще напътстват и пазят хората ти, които завинаги ще останат в паметта ми.
— Върви — каза прегърбеният дребен мъж. — Спътниците ти са добри мъже и ще те закарат жив и здрав до къщите на стаалу. След това ще трябва да се пазиш сам. Довиждане.
Четири дни не слязохме от ските, движехме се все на юг. Нощем четиримата се увивахме в кожи и спяхме до шейните. Ядяхме суха храна, а на втората вечер дива гъска, която един от ловците улучи с дървеното си копие. Започнах да усещам все по-растяща нервност у другарите си, страхуваха се от търговците. Последният ден пътувахме в пълно мълчание, сякаш отивахме на лов за опасен див звяр. Засякохме стаалу отдалеч. В дивата, смълчана гора ги чух подушихме дима от огъня им. Спътниците ми веднага се заковаха на място. Единият се освободи от тегличите и тихо се плъзна на разузнаване. Когато се върна, доложи, че двама стаалу са направили лагер на обичайното място. С тях имало още четирима мъже-елени. Аз бях озадачен, после проумях, че говори за робите-носачи.
Търговците вече бяха изнесли стоката си на една пуста поляна. Вързопите висяха като плодове от дърветата. През нощта малката ни групичка тайно ги приближи и призори спътниците ми проучиха съдържанието им — платове, сол, метални инструменти. Очевидно останаха доволни, тъй като набързо разтоварихме кожите и ги оставихме на мястото на „закупената“ стока. Сабме бяха готови да потеглят. Прегърнаха ме и изчезнаха също толкова тихо, колкото и бяха пристигнали, оставяйки ме сред кожите си.
Там и за своя изненада ме откриха търговците: с тежкото си мечешко наметало на нояде да седя на вързоп първокласни кожи насред пустата горска поляна, като изпратен с магия.
Глава шестнадесета
Говореха неправилен нордически.
— Кълна се в пениса на Фрей! Какво е това? — извика единият. Двамата мъже непохватно се плъзгаха по снега с яки пръти и една ска, по викингски. И двамата бяха увити в тежки палта, шапки и дебели широки панталони, напъхани в солидни ботуши.
— Хубаво наметало — каза вторият. — Ще изкараме добри пари за такава голяма меча кожа.
— Така си е — отговори първият. — Ти го приближи бавно, а аз ще опитам да го заобиколя в гръб. Казват, че хукнат ли скридфините, никой не може да ги настигне. Дръж се дружелюбно.
Приплъзнаха се по-близо. Единият си лепна изкуствена усмивка; от месестия му нос по рунтавите мустаци и брадата му се точеше сопол.
Изчаках ги да приближат на няколко крачки и ясно казах:
— Добра среща. Мечата кожа не е за продан.
Двамата изумено се заковаха на място.
— Кожите, върху които съм седнал, също — продължих. — Вашите кожи са ей там, честна заплата за стоките, които бяхте оставили.
Двамата се посъвзеха от изненадата, че проговорих на езика им.
— Откъде се взе пък ти? — попита наежено единият, явно взел ме за съперник. — Тук е нашата територия.
— Дойдох с кожите — казах.
Повярваха ми чак когато огледаха следите от ските на спътниците ми. Очевидно идваха от смълчаната гора и отново се връщаха там. После търговците забелязаха кожената ми шапка и мокасините, ушити от Алба.
— Искам да стигна до брега — казах. — Ще ви платя.
Двамата се спогледаха.
— Колко? — попита направо дългоносият.
— Две кожи от бялка — предложих. Предложението ми трябва да бе щедро — двамата веднага кимнаха в знак на съгласие, после този, който сигурно беше водач, се обърна към спътника си и каза:
— Дай да видим какво са ни оставили.
Разрови из кожите, после очевидно доволен се извърна към лагера и нададе силен вик. От храстите се появи жалка процесия. Четирима мъже, увити в опърпани, мръсни дрехи, тежко пристъпяха на малки квадратни ски. Влачеха груби шейни. Тях сабме наричаха боазо, носачите на търговците на кожи. Товареха шейните с примирението на троли. Разбираха най-много няколко думи от езика на господарите си и всяка команда се съпровождаше от простички жестове, ритници и удари.
Двамата търговци, Вермундур и Ангантур, обясниха, че са тук от името на фелага си. Йомсвикингите наричаха така братството си, но в устите на тия двамата смисълът на думата се опорочаваше. Фелагът им представляваше група търговци, положили клетва да си помагат един на друг и да делят печалбата и разходите. Скоро обаче ми стана ясно, че Вермундур и Ангантур не биха се поколебали да измамят „колегите“ си. Поискаха белките предварително и изобщо не ги споменаха, когато пристигнахме в търговския град Алдейгуборг.