Часовникаря [bg]

Жената беше невероятно смела („мъжко момиче“), но Данс усещаше, че нещо ѝ пречи (подсъзнателно) да се съсредоточи върху случилото се. Често се прекръстваше неволно, което бе знак не че крие нещо, а че си е изградила мислена бариера, защитаваща я от онова, което я плаши.

Агентката свали бележника в скута си.

— Какво правите в града? — попита непринудено.

Луси обясни, че е в отпуск от служба в Близкия изток. Със съпруга си, Боб, се били запознали в Германия, а пък след няколко дни щяла да получи почетна грамота.

— Поздравления.

Луси се усмихна, но устните ѝ леко потрепнаха. Това не убягна на Данс.

Спомни си за съпруга си Бил, който бе получил медал за проявена храброст в опасна ситуация, четири дни преди да загине. Данс бързо прогони тези мисли.

Тръсна глава и продължи:

— Връщате се в Щатите и какво се случва? Натъквате се на този човек. Ужасна случайност. Особено като се има предвид какво сте преживели там.

— О, там не е толкова зле. По новините го представят в по-честни краски.

— Все пак… Изглежда обаче, че се справяте добре.

Езикът на тялото ѝ говореше съвсем друго.

— О, да. Върша си работата. Не е чак толкова трудно.

Луси преплете пръсти.

— С какво се занимавате там?

— Командвам цистерните с гориво.

— Важна дейност.

Луси сви рамене:

— Може да се каже.

— Сигурно е много хубаво да си починеш малко.

— Били ли сте в армията?

— Не — отвърна Данс.

— Трябва да знаете едно правило: Никога не пропускай възможност за отпуск. Дори да е само излизане на чашка с командира и или церемония за награждаване…

Данс продължи да я обработва.

— Колко войници ще бъдат наградени заедно с вас?

— Сигурно десетина.

Луси изобщо не се чувстваше спокойна. Данс се почуди дали проблемът не е в няколкото думи, които трябваше да каже на церемонията? За повечето хора говоренето пред аудитория е по-страшно от скачане с парашут.

— Колко души ще присъстват?

— Не знам. Стотина-двеста.

— Ще има ли ваши роднини?

— О, да. Всички. След това ще ги поканим у нас.

— Както казва дъщеря ми, „купонът започва“. Какво е менюто?

— Не питайте — подсмихна се Луси. — Все пак сме във Вилидж. Ще бъде италианско. Печени макарони, раци, наденички. Мама и леля ми ще сготвят основното. Аз ще подготвя десерта.

— Това е моята слабост — отбеляза Данс. — Сладките… Ох, потекоха ми лиги. — Побърза да добави: — Извинявайте, разсеях се. — Без да вдига бележника си, погледна младата жена в очите. — Казахте, че сте направили чай. Напълнили сте ваната. Почувствали сте течение. Излезли сте в спалнята. Прозорецът е бил отворен. Какво исках да ви попитам? А, да, забелязахте ли друго необичайно?

— Не, наистина — отговори Луси бързо като преди, но изведнъж присви очи. — Чакайте. Всъщност… има още нещо.

Данс се обнадежди, че методът ѝ е подействал. Бе използвала така нареченото „наводняване“. Струваше ѝ се, че жената не се тревожи заради Часовникаря, а заради службата си зад граница, а също за церемонията по награждаването. Тези мисли я разсейваха. Данс я връщаше към тези теми и я бомбардираше с въпроси, надявайки се, че така ще блокира мислите, които я тревожат, и ще извади на преден план други спомени.