Бягството [bg]

— Но не го направи веднага, нали?

— Никой не е съвършен — сви рамене той.

Нокс кръстоса ръце и се облегна назад.

— Аз със сигурност не съм — обяви тя.

— Какво те тревожи? Разполагам с достатъчно време, за да те изслушам.

— Нямам какво да ти кажа.

Изминаха няколко километра в мълчание.

— Може би някога ще мога.

— Това е добре.

— Есемесът вероятно ще се окаже верен. Не съм такава, за каквато се представям.

— Есемесът няма значение — каза Пулър. — И с него, и без него никога не съм допускал, че си тази, за която се представяш, Нокс.

Тя го стрелна с поглед.

— Но тогава защо…

— Да оставим нещата такива, каквито са — прекъсна я той. — Поне засега.

— Не те разбирам. В момента, в който си помисля, че съм те разгадала, ти ми свиваш поредния номер.

— Нали сама каза, че съм предвидим?

— Вече започвам да разбирам, че не си. Поне не напълно.

— Добрият боец никога не спира да се учи.

Тя отново се отпусна на седалката и затвори очи.

— Прочете ли писмото на баща си?

— Да.

— И?

— Помогна ми да проумея, че никой от нас не е този, за който се представя. А сега поспи. Ще те събудя, когато пристигнем.

Няколко минути по-късно дишането й стана равномерно, а ръцете й се плъзнаха встрани от тялото.

Дъждът се усили, вятърът също. Това принуди Пулър да стисне волана с две ръце.

Когато най-лошата част премина, умът плавно разпредели вниманието му между шофирането в условията на буря и писмото на баща му.

Може би имаше някаква надежда, ако Пулър-старши действително е вярвал в това, което беше написал.

Много му се искаше брат му да беше прочел тези думи.