Бягството [bg]

— Чакай малко. Нима…

— От другата страна на линията е бил брат ми — каза Пулър.

— Но защо му е трябвало да говори с Робинсън?

— Чу Ландри. Робинсън се е чувствал виновен. Убеден съм, че брат ми е забелязал това още по време на показанията му. И може би е решил, че е дошло времето този човек да разкрие истината, дори и само за да прогони чувството си на вина.

— Мислиш ли, че е разкрил мотивите на Робинсън?

— Болното дете? Може би. Аз видях снимката му. Вероятно брат ми я е виждал, защото съм сигурен, че е била сложена още в кабинета му в Канзас Сити. Робърт не пропуска нищо. Вижда всичко, помни всичко. А сега трябва да разберем каквото можем за смъртта на Робинсън.

— Кой го е убил според теб? Може би брат ти, защото Робинсън е отказал да му сътрудничи?

— Брат ми никога не би избрал Юниън Стейшън. Там има твърде много хора. А и той не е хладнокръвен убиец. Би могъл да убие някого при самозащита, какъвто е бил случаят във ФВЗ, но не и от разстояние. Според мен Робинсън е бил проследен и ликвидиран в момента, в който преследвачът му е осъзнал какво се случва.

— А брат ти?

— Не мога да знам какво му е казал Робинсън. Може би нещо, което е насочило вниманието му в друга посока.

— Мислиш ли, че ще посети Сюзан Ренълдс?

— Може би, ако вече не го е направил.

— Не би ли трябвало да чуем за подобно посещение?

— Не е задължително. Ако някой друг плаща на Ренълдс, тя едва ли ще изгаря от желание да сподели това със своите работодатели и да привлича внимание. Но може би се е обадила на Робинсън да го предупреди.

Телефонът на Пулър иззвъня. Той погледна дисплея и изражението му се промени.

— Лоши новини? — попита Нокс, която го наблюдаваше внимателно.

— Дъг Флетчър удържа на думата си.

— Какво?

— Току-що получих от него писмото на баща ми.

— Виж какво — рече Нокс и докосна ръката му, — качи се, събери си багажа и прочети писмото. Не бързай, използвай толкова време, колкото ти е необходимо. Аз ще освободя стаята и ще те чакам във фоайето.

— Оценявам това — погледна я Пулър, поколеба се за миг, после добави: — Моля те да ме извиниш за гадното поведение тази сутрин.

— Забрави — усмихна се тя. — Самата аз не съм по ранното ставане. И понякога също мога да бъда гадна.

— Спомена, че не си близка с баща си, но не го ли виждаш понякога?

— Той умря.

— Извинявай, не знаех.

— Пиеше прекалено много. Постепенно се затвори в себе си и изпадна в депресия. Сам сложи край на живота си с куршум, без дори да остави предсмъртно писмо.

— Мамка му, това трябва да е било трудно за теб!

— Не чак толкова. Когато се случи това, вече бяхме напълно отчуждени.

— Но все пак е бил твой баща!