Дяволската стъпка [bg]

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Реймън.

— Малко по-добре — отвърна Катлийн. „Затвърждавай успеха!“ — Би било по-лесно, ако ви виждам, господин Реймън. Трудно е да говори човек, когато не може да вижда събеседника си.

Отговори й с мълчание.

— Аз… Съжалявам, Катлийн. Разбира се, че си права, но има неща, които не мога да направя. Отнасят се с теб варварски, но ти си пленница на Ошима. А с нея шега не бива. Познаваш ли я?

— Знам коя е — кимна Катлийн. Тя обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът на Реймън. Тук имаше някаква възможност, която би трябвало да използва. Реши да се обръща към него на малко име: — С нея ли работиш, Едгар?

Последва още една дълга пауза.

— Аз… имам си причини, Катлийн.

— Разкажи ми за тях, Едгар — продължи Катлийн с нежен глас, обърнала вързаните си очи към него.

Тя чу как металните крака на стола остъргаха бетона, после — забързани стъпки. Няколко секунди в килията се възцари тишина, докато той стоеше до вратата, сетне тя се отвори и се затвори. Беше натиснала по-здраво, отколкото трябваше, и бе отблъснала един потенциален съюзник. Отново я обхвана отчаяние, но се стегна. Спомни си една приказка, която й бе разправил Фицдуейн.

— Някакъв човек имал много ценно муле — бе започнал той. — Не стара кранта, а ценно, надеждно и хубаво животно с лъскав косъм и ясни очи. За нещастие мулето не обичало да прави онова, което му било заповядано. И съвсем основателно стопанинът се ядосвал много на инатливото добиче. Опитал най-различни прийоми, сменил цяла фаланга дресьори, но нищо не постигнал. Мулето не искало да се подчинява. Собственикът бил богат човек и решил, че не може да се остави да бъде победен от животното. Обявил награда и скоро чул за някакъв дресьор на мулета, който никога не се провалял. Тарифата му била много висока, но щом работата опирала до мулета, знаел какво да направи. Двамата сключили договор и човекът се захванал за работа. Тъй като бил твърде известен, събрала се тълпа да го гледа какво ще стори. Дресьорът започнал да обикаля около мулето, но то тръснало глава презрително, оголило зъби и се опитало да приложи някой от многобройните си номера. Тъй като човекът бил опитен, отървал се без драскотина, но на косъм. Дресьорът бил донесъл със себе си и някаква протрита от употреба кожена торба. Носел я обвесена на рамото си. Отворил я и извадил оттам един чук. После я закопчал — бил прибран човек — и стиснал чука в ръка, се върнал при мулето. Стопанинът се разтревожил: „Какво правиш? Това е много ценно муле!“ Мулетарят обаче не отговорил. Застанал точно пред животното и когато то се хвърлило да го ухапе, стоварил мощно чука върху главата му. Всички чули ужасния звук, когато чукът треснал черепа на мулето.