Погребани тайни [bg]

Дъждът плющеше, плътен като завеса, а чистачките се движеха наляво-надясно като метроном, настроен на най-високата възможна скорост. Бяхме паркирали накрая на гората, точно до тесния криволичещ асфалтов път и бяхме част от онова, което в Специалните части наричат „жълта линия“ — последният пост за скрито наблюдение преди началото на операцията. „Зелената линия“ беше въображаемата линия около къщата и означаваше „играта започна“.

На теория бяхме част от екипа по периметъра и се намирахме точно на изхода, но в действителност бяхме просто наблюдатели. Ролята ми беше ограничена и пределно ясна — ако успееха Да заловят руснака жив и той откажеше да им съдейства, щяха Да ми позволят да говоря с него по радиото. Не лично — по радиото.

Бяхме заобиколени с най-различни американски джипове — „Експлорър“, „Блейзър“ и „Събърбън“, до един с багажници и странични стъпала, от които висяха членове на специалните части, облечени с развлечени маслиненозелени костюми от две Части и бронежилетки с керамични плочи, които трябваше да задържат дори патрон от пушка. Освен това носеха балистични каски, защитни очила и дрехи, изпъстрени с надписи „ФБР“ Бяха въоръжени с карабини М4 с оптични мерници, а в страничните кобури носеха пистолети, които щяха да използват само ако автоматите им блокират. В гората — в сенките сред дърветата, близо до къщата — бяха скрити снайперисти с камуфлажни костюми.

Дълго време седяхме мълчаливо, заслушани в радиостанцията, монтирана на таблото. Чакахме. Изглежда всички чакаха сигнал. Въздухът пращеше от напрежение.

— Ако се покаже… — започнах аз.

— Снайперистите ще го очистят. Убийството му беше разрешено предварително.

— Това част от протокола на ФБР ли е?

— В случаи, когато смятаме, че мишената може и вероятно възнамерява да убие жертвата, убийството е законово обосновано, да.

— А ако не се покаже?

— Ще се опитат да проникнат в къщата от две точки едновременно и ще се съсредоточат върху спасяването на заложника.

Седяхме мълчаливо още известно време и Даяна каза:

— Искаш да си там, нали? Признай си.

Не отговорих, все още премислях нещата. Имах чувството, че нещо не е наред.

Тя ме погледна и аз попитах:

— Може ли да ми дадеш бинокъла си?

Не бях взел моя от лендроувъра, не очаквах да ми потрябва. Тя ми подаде своя тъмнозелен „Стайнер“ — разработен специално за Специалните части, с лепенка „ФБР“ отстрани, и аз го насочих към къщата — малка, спретната, боядисана в бяло, с тъмнозелени капаци на прозорците. Изобщо не беше ферма, а къща в гората. Заобикалящият я терен ми се стори учудващо малък предвид размера на имота. Тревата беше прораснала и подивяла и вероятно щеше да стигне до кръста ми. Сякаш никой не се беше грижил за нея от години. Беше тъмно и на алеята не виждах нито кола, нито камион.