![Погребани тайни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/3/pogrebani-tajni-bg-download.jpg)
Погребани тайни [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Серия: Ник Хелър #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928553
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Погребани тайни [bg]». Краткое содержание книги:
„Ник Хелър, независим следовател, когото Джоузеф Файндър ни представи в „Изчезнал”, е човек, който бихте искали да е на ваша страна… Файндър ни показва привлекателен герой, но едновременно с това и приятен характер, защото не го превръща в супергерой. Сравнението с Джак Рийчър на Лий Чайлд е неизбежно, но Хелър никога не действа като самотен каубой. Той е достатъчно човек, за да търси и приема помощ… Препускайки заедно с него, вие ще искате още една глава, после още една и още една. Знаете, че той ще успее, но имате нужда да разберете как.” „Вашингтон поуст”
Тя я сграбчи и задърпа, клатейки я насам-натам като люлеещ се зъб. Това беше направо гениално. Видеокамерата беше ключът към целия му замисъл. Чрез нея отправяше исканията си, като я използваше, наставляваше и принуждаваше да рецитира странните му нареждания, така че баща й съвсем да откачи. Щеше да се отърве от нея. Да прекъсне достъпа му до себе си, наблюденията му. Да осакати плана му така, че с нищо да не може да й попречи.
Без видеото замисълът на Бухала щеше да се осуети. Щом нямаше камера, нямаше да има и откуп. Ако я отскубнеше, той щеше да се почувства отчаян и трябваше да импровизира. Да я измъкне от земята. Щеше да се наложи да оправи проклетата си камера, защото тя беше ключът към всичко. Защо това й хрумна едва сега?
В тялото й запулсира едва забележимо удоволствие. Баща й, който сигурно наистина я обичаше, но определено не я уважаваше, би се гордял с нея. Хитрината и изобретателността й щяха да го удивят. „Моята Лекси, би казал той, мисли като Маркъс“.
Тя сграбчи металната кутийка с такава сила, че ръката й се разтресе от пръстите до рамото. Дръпна, завъртя я и най-сетне усети, че нещо поддава. Нещо миниатюрно падна върху лицето й и тя го напипа с лявата си ръка. Мъничко винтче. Сигурно от поставката.
Тя напредваше. Избождаше очите на Бухала. Ликуващо се усмихна сама на себе си и усети, че камерата леко се разклаща.
— Поредната лоша идея — внезапно прогърмя гласът.
Тя не отговори. Естествено, че Бухалът не иска тя да свали проклетата камера. Разбира се, че не иска.
— Знаеш ли, Алекса, аз съм единствената ти връзка със света — каза гласът. Не гневно, а търпеливо.
Тя стисна зъби и продължи да върти. Ръката й трепереше от изтощение, а острите метални ръбчета се забиваха в дланта й.
— Ако повредиш камерата — каза Бухала, — ще бъдеш откъсната от останалия свят.
Тя спря за миг.
— Ще решат, че си умряла — каза гласът. — Защо иначе предаването ще спре?
Свитата й ръка замръзна точно над лицето й. Още няколко минути и щеше да успее да отскубне останалите винтчета или каквото там придържаше камерата към…
— Баща ти може би ще плаче. А може би ще изпита облекчение. Но поне ще знае, че всичко е свършило. Че нищо не може да направи. Така или иначе не иска да ни даде онова, което искаме. Тогава ще си каже „Сега не е нужно да го правя“. Какъв е смисълът? Дъщеря ми е мъртва.
Отговорът й прозвуча като гърленото ръмжене на диво животно.
— Ще разбере, че си се провалил!
— Ще се откаже, повярвай ми. Или не ми вярвай. На мен не ми пука.
Мускулите на ръката и китката й ужасно я боляха. Трябваше да свали длан от камерата.
— Да — каза Бухала. — Предпочиташ да излезеш навън, нали така?
Тя захлипа.
— Да — повтори той. — Камерата е единствената ти надежда Да излезеш жива.
82
Колкото и да се нуждаех от сън, още по-голяма нужда имах да се обадя на Даяна Мадиган, за да й кажа какво съм открил. Беше шест сутринта, а тя ставаше рано. Вероятно беше будна, пиеше кафе и си проверяваше пощата, или каквото правят агентите на ФБР, преди да отидат на работа сутрин, поне онези, които не са женени и нямат деца. Затова вместо да се прибера право вкъщи, аз се отклоних малко и завих към Саут Енд, по Кълъмбъс авеню, а после завих наляво по Помброук стрийт.
В апартамента й светеше.
— Искаш ли кафе? — предпазливо попита тя.
— Мисля, че вече прекалих — отвърнах аз. — Още малко кофеин и ще изпадна в кома.
— Тогава вода с лед?
Кимнах и седнах на дивана, а тя — на стола до него. Точно както седяхме предишния път. Даяна носеше бяла тениска и долнище на анцуг и беше боса. Отиде до малката си кухня, напълни с вода с лед една от необичайните си ръчно изработени стъклени чаши, подаде ми я и отново седна.
Разказах й доколкото можах какво бях разбрал току-що. Не бях особено последователен, мозъкът ми бе твърде изтощен, но успях да изложа основните факти.
— В момента Дороти проучва всички фирми в Ню Хампшър, които дават земекопни машини под наем, но няма да разбере нищо до девет или десет часа, когато отварят.
— Добре — каза тя. — Междувременно аз погледнах сведенията за онзи взлом в Кънектикът.
— Толкова бързо? Как изобщо разбра…
Тя се усмихна тъжно.
— Нико, имаш сериозна нужда от сън. Снощи ми каза.
Поклатих засрамено глава.
— Съпругът е оживял. Исках да проверя дали си е спомнил нещо повече за нападателите, но… той на никого нищо няма да каже. Жуков му е причинил сериозно мозъчно увреждане.