Великолепно

— Чакай тук — промълви Дънфорд и се изстреля светкавично напред. Преди Алекс да разбере какво става, той вече затискаше устата на Нед с ръка. Ашбърн бързо се присъедини към тях.

— Ема вътре ли е? — настоятелно попита той.

Нед кимна. Сините му очи издаваха силна изненада и лек страх.

— Какво, по дяволите, те накара да стоиш тук, докато тя е вътре?!

Дънфорд осъзна, че все още държи устата на Нед запушена и той няма как да отговори. Предвид създалите се обстоятелства, Едуард беше доста благодарен за това, понеже не знаеше какво да каже. Той се питаше същото нещо през последните десет минути и се чувстваше като пълен глупак, задето чакаше отвън, докато Ема тършува из къщата. Алекс продължи безмилостния си разпит.

— Тя търси разписката, нали? Как, по дяволите, си мислиш, че ще успее да открие листче хартия в тази къща?

Дънфорд и този път не махна ръката си от устата на Нед, затова младият мъж направи единственото нещо, което можеше, за да се освободи.

Облиза ръката на Дънфорд.

Последният отскочи назад, напълно погнусен, и трескаво започна да трие ръката в палтото си. След секунда обаче размисли и започна да я бърше в палтото на Нед.

— Не мога да отговарям на въпросите му, когато ръката ти е на устата ми.

— Е — настоя Алекс.

— Не знам, предполагам, че сме се надявали да извадим късмет. Всичко това е нейна идея.

— Сигурен съм, че е така — Алекс не се съмняваше, че тя бе нагласила целия този фарс. Трябваше да я държи изкъсо, когато се оженят. — Но ти така или иначе не биваше да се съгласяваш с нея.